НАЙ-ИЗВЕСТНИЯТ уличен магьосник в Лондон несъмнено беше Винкулус. Будката му се намираше пред църквата „Сейнт Кристофър Ле Стокс“ на „Треднийдъл Стрийт“, точно срещу „Банк ъв Ингланд“, и беше трудно да се каже кое е по-прочуто — дали банката или тази будка.
И все пак причината за популярността — или славата — на Винкулус бе малко загадъчна. Той не беше по-добър магьосник от всички останали шарлатани с мазни коси и мръсни жълти пердета. Магиите му не действаха, пророчествата му не се сбъдваха и изпадането му в транс беше доказано престорено.
От много години Винкулус обичаше да води задълбочени и важни разговори с духа на река Темза. Той изпадаше в транс, задаваше на духа въпроси и гласът на този дух излизаше от гърлото му дълбок, воднист и ветровит. Един зимен ден през 1805 година непозната жена му даде шилинг, за да попита духа къде да намери избягалия си съпруг. Духът й предостави изобилие от доста неочаквани сведения — толкова, че около будката се насъбра тълпа да слуша. Някои любопитни повярваха в способностите на Винкулус и бяха надлежно изненадани от речта на духа, но други започнаха да се присмиват на магьосника и клиентката му. Един такъв присмехулник (крайно изобретателен) успя да запали обувките на Винкулус, докато последният говореше с духа. Винкулус тутакси излезе от транса си: скочи, развика се и опита да свали обувките си, като тропаше с крака, за да угаси огъня. Той тичаше напред-назад и тълпата истински се наслаждаваше на гледката. Изведнъж от устата му падна нещо. Двама мъже го вдигнаха и го разгледаха: мъничко метално устройство, дълго не повече от инч и половина. Беше нещо като свирка и когато единият от мъжете го постави в устата си, от нея също заизлиза гласът на духа на река Темза.
Въпреки публичните унижения Винкулус запази известен авторитет и вродено достойнство, благодарение на което за разлика от останалите улични магьосници в Лондон се радваше на уважение. Приятелите и почитателите на мистър Норел постоянно го съветваха да посети Винкулус и се учудваха от нежеланието му да го стори.
Един ден в края на декември, когато мрачните облаци рисуваха алпийски пейзажи по небето над Лондон, когато вятърът бушуваше така неуморно, че в един миг градът тънеше в мъгла, а в следващия се къпеше в слънчева светлина, когато дъждът барабанеше по стъклата на прозорците, мистър Норел седеше удобно в библиотеката си и се грееше на веселия огън в камината.
Масата за чай пред него бе отрупана с вкусни неща, а в ръцете му се мъдреше „Езикът на птиците“ от Томас Ланчестър. Мистър Норел прелистваше страниците в търсене на един любим пасаж, когато изведнъж подскочи от уплаха, стреснат от силен глас, който презрително каза:
— Магьоснико! Нима мислиш, че си смаял всички с делата си? Мистър Норел вдигна глава и с изненада установи, че в стаята има още някой: човек, когото виждаше за пръв път през живота си, мършав, опърпан, зловещ на вид. Лицето му беше с цвят на мляко, издоено преди три дни; косата му — като зацапаното със сажди лондонско небе, а дрехите му — като калните води на Темза при Уапинг. Нищо в него — нито лицето, нито косата, нито дрехите — не беше особено чисто, но във всяко друго отношение посетителят отговаряше на широко разпространената представа за това как трябва да изглежда един магьосник (на която мистър Норел със сигурност не отговаряше). Той стоеше изопнат като струна и погледът в зловещите му сиви очи бе някак естествено властен.
— О, да! — продължи непознатият, като гледаше злобно мистър Норел. — Мислиш се за много благороден! Е, чуй какво ще ти кажа, магьоснико! Идването ти беше предсказано много отдавна. Аз те чакам от двадесет години! Къде се криеше досега?
Мистър Норел седеше мълчалив и стъписан и гледаше обвинителя си със зяпнала уста. Сякаш този човек беше бръкнал в гърдите му и бе извадил на показ най-съкровените му мисли. Още с пристигането си в столицата мистър Норел осъзна, че наистина е бил готов от години, че би могъл отдавна да прави магии за благото на Англия, да победи французите и да издигне английската магия до такова положение в очите на сънародниците си, каквото според него заслужава. Измъчваше го мисълта, че със своята нерешителност е предал английската магия. Сега сякаш собственото му съзнание беше приело материална форма и бе започнало да го упреква. Това донякъде го поставяше в неравностойно положение в сблъсъка със загадъчния непознат. Мистър Норел със запъване попита с кого разговаря.
— Аз съм Винкулус, магьосникът от „Треднийдъл Стрийт“!
— О! — възкликна мистър Норел, облекчен от факта, че събеседникът му не е свръхестествено създание. — И предполагам, идвате тук да молите за нещо? Е, можете да си вървите откъдето сте дошъл! Аз не ви смятам за свой събрат магьосник и няма да ви дам нищо! Нито пари, нито обещания за помощ, нито препоръки за пред други хора. Всъщност ще ви кажа какво смятам да направя…
— Пак грешиш, магьоснико! Аз не искам нищо за себе си. Дойдох да ти кажа каква е съдбата ти, както ми е отредено още от раждането.
— Съдбата ми? О, занимавате се с пророчества, така ли? — презрително попита мистър Норел. Той стана от креслото си и рязко дръпна шнура на звънеца, но слугата не се появи. — Е, наистина нямам какво да кажа на хора, които имат претенциите да пророкуват. Лукас! Пророчествата несъмнено са едни от най- вредните трикове, с които лешояди като вас заблуждават почтените хора. С магия не може да се вижда бъдещето и магьосниците, които твърдят, че не е така, са лъжци. Лукас! Винкулус се огледа.
— Чувам, че имаш всички книги, писани някога за магията — каза той. — Разправят, че си се сдобил даже с ония, които са изчезнали в пожара на Александрийската библиотека, и сигурно ги знаеш наизуст!
— Книгите и трудовете са основата на задълбочените изследвания и истинското познание — важно произнесе мистър Норел. — Магията трябва да почива на същата основа, на която и другите научни дисциплини.
Винкулус рязко се наклони напред и се надвеси над домакина с пронизващ, съсредоточен поглед. Без да има такова намерение, мистър Норел млъкна и протегна глава към Винкулус, за да чуе какво има да му довери.
— Протегнах ръка — зашепна гостът — и реките на Англия потекоха в обратна посока…
— Моля?
— Протегнах ръка — продължи Винкулус малко по-силно — и кръвта на враговете ми замръзна в жилите им… — той се изправи, разпери широко ръце и затвори очи като в своеобразен религиозен екстаз. Със звучен, ясен, проникновен глас продължи:
— Да, да! — прекъсна го мистър Норел. — Наистина ли си мислите, че тези брътвежи са нещо ново за мен? Всеки луд на всяка улица крещи същите изтъркани безсмислици и всеки шарлатанин в будка с жълти пердета се прави на загадъчен, като рецитира подобни неща. Те се срещат във всяка треторазредна книга за магия, публикувана през последните двеста години! „Дойдох при тях с ято гарвани!“ Бих искал да знам какво означава това! Кой при кого е дошъл с ято гарвани? Лукас!
Винкулус не му обърна внимание. Звучният му глас надвика слабия писклив гласец на мистър Норел: