трипалубни.

Това беше съкрушителна новина. Множеството кораби и внушителните им размери бяха дори по- зашеметяващи от внезапната им поява. Британският флот от дълго време обсаждаше Брест, но никога с повече от двадесет и пет кораба, сред които имаше само десет или дванадесет линейни кораба, останалите бяха маневрени леки фрегати, шлюпове и бригове.

Тази история със стоте кораба беше толкова невероятна, че френските капитани не повярваха, докато не седнаха на конете си или на гребни лодки и не отидоха до Локрист или Камаре Сен Жулиен, или други такива места, където можеха да се изкатерят на някоя височина и да видят корабите с очите си.

Минаваха дни. Небето беше оловносиво и дъждът продължаваше да вали. Британските кораби упорито не помръдваха от местата си. Жителите на Брест бяха уплашени до смърт, че те могат да се приближат към града и да започнат да го обстрелват. Но корабите не предприемаха нищо.

Още по-странни бяха новините, които идваха от други пристанища на Френската империя — Рошфор, Тулон, Марсилия, Генуа, Венеция, Флъшинг, Лориан, Антверпен и много други по-маловажни градове. Те също бяха блокирани от британски флотилии от по стотина бойни кораба. Това беше невъзможно. Събрани заедно, тези флотилии образуваха по-голям брой кораби, отколкото британците притежаваха. Всъщност дори повече бойни кораби, отколкото имаше по цялата земя.

По онова време най-високопоставеният офицер в Брест беше адмирал Демулен. Той имаше слуга, много дребен човек, не по-голям от осемгодишно дете, и смугъл, колкото смугъл може да бъде един европеец. Изглеждаше така, сякаш го бяха пъхнали във фурната и пекли твърде дълго, затова беше малко позагорял. Кожата му имаше цвят на кафеени зърна и вид на пресъхнал оризов пудинг. Косата му бе черна, щръкнала и мазна като костите и перата по онези части от печените пилета, които не стават за ядене. Името му беше Пероке (което означава папагал). Адмирал Демулен много се гордееше с Пероке, гордееше се с ръста, ума, ловкостта му и най-вече с цвета на кожата му. Адмиралът често обичаше да казва, че е виждал чернокожи, които изглеждат бели в сравнение с Пероке.

Пероке стоеше от четири дни на дъжда и наблюдаваше корабите през далекогледа си. Водата се стичаше по малката му униформена шапка и правеше шинела му застрашително тежък, като превръщаше вълната в кече, спускаше се на тънки струйки по опечената му мазна кожа, но той не й обръщаше никакво внимание.

След четири дни Пероке въздъхна, скочи на крака, протегна се, свали шапката си, почеса се продължително по главата, прозина се и каза:

Е, адмирале, това са най-странните кораби, които някога съм виждал. Не ги разбирам.

— Какво имаш предвид, Пероке? — попита адмиралът.

На възвишенията край Камаре Сен Жулиен заедно с Пероке стояха адмирал Демулен и капитан Жюмо и дъждът се стичаше по техните униформени шапки, превръщаше вълната на шинелите им в кече и пълнеше ботушите им с вода.

— Ами — започна Пероке, — корабите се държат на повърхността, сякаш морето е спокойно, а то не е спокойно. Духа силен западен вятър, който досега трябваше да ги е запратил в онези скали, но така ли е? Не. Корабите блъскат ли се? Не. Прибират ли платната? Не. Не мога да преброя всичките пъти, когато вятърът се смени, откакто съм тук, а какво направиха хората на корабите? Нищо.

Капитан Жюмо, който не обичаше Пероке и завиждаше за влиянието му над адмирала, се изсмя.

— Пероке е луд, адмирале. Ако британците наистина са такива безделници или невежи, както той твърди, от корабите им досега да са останали само купчини отломки.

— Това са по-скоро изображения на кораби — размишляваше Пероке, без да обръща внимание на капитана, — отколкото истински кораби. Но още по-странен, адмирале, е онзи кораб там, трипалубният, в най-северния край. В понеделник беше като останалите, а сега платната му са целите окъсани, бизан- мачтата я няма, а от едната страна има дупка.

— Ур-р-ра! — провикна се капитан Жюмо. — Някой храбър френски екипаж му е нанесъл поражение, докато ние с вас стоим тук и си говорим.

Пероке се усмихна.

— А мислите ли, капитане, че британците биха оставили френски кораб да се приближи към стотината им кораба и да го обстреля, а после спокойно да се отдалечи? Ха! Да можех да ви видя, капитане, как го правите с малката си лодка! Не, адмирале, моето мнение е, че британските кораби се стопяват.

— Стопяват ли се? — попита учуден адмиралът.

— Корпусът се е раздул като торба с прежда — каза Пероке. — А бушпритът и шпринтовото платно са клюмнали във водата.

— Каква идиотска безсмислица! — възкликна капитан Жюмо. — Как може кораб да се топи?

— Не знам — отвърна Пероке замислен. — Зависи от какво е направен.

— Жюмо, Пероке — заяви адмирал Демулен, — мисля, че най-добре би било да се приближим и да огледаме корабите. Ако британската флотилия се приготви да атакува, ще се върнем, но може би ще успеем да научим нещо.

И така, Пероке, адмиралът и капитан Жюмо отплаваха в дъжда заедно с неколцина смели мъже, защото макар да посрещат затрудненията с хладнокръвие, моряците са суеверни, а Пероке не беше единственият човек в Брест, забелязал странното поведение на британските кораби.

След като изминаха половината път, нашите храбри герои видяха, че чудноватите кораби са целите сиви и блестят, блестят дори под мрачното небе, дори под проливния дъжд. Веднъж — само за миг — облаците се разделиха и върху морето падна слънчев лъч. Корабите изчезнаха. После облаците се събраха и корабите се появиха отново.

— Мили Боже! — възкликна адмиралът. — Какво означава всичко това?

— Може би — смутено каза Пероке — британските кораби са потънали и това са призраците им.

Странната флотилия продължи да блести и това доведе до кратък спор относно материала, от който е направена. Адмиралът каза, че може би е желязо или стомана. (Метални кораби! Ама че хрумване! Често си мисля, че французите са народ със странни приумици.)

Капитан Жюмо се зачуди дали не са направени от станиол.

— Станиол! — възкликна адмиралът.

— О, да! — отвърна капитан Жюмо. — Знаете, че дамите навиват парчета станиол на тънички рула и правят от тях малки кошнички, които после украсяват с цветя и пълнят с бонбони.

Адмиралът и Пероке се изненадаха, като чуха това, но капитан Жюмо беше хубав мъж и очевидно знаеше повече от тях за заниманията на дамите.

И все пак ако една дама правеше такава кошничка за една вечер, колко дами бяха необходими, за да се направи флотилия? Адмиралът каза, че само като си помисли, сърцето го заболява.

Слънцето отново изгря. Този път те бяха по-близо до корабите и видяха как слънчевата светлина минава през тях и ги прави толкова безцветни, че от тях остава само лек блясък над водата.

— Стъкло — каза адмиралът и наистина беше по-близо до целта, но накрая умният Пероке стигна до верния отговор.

— Не, адмирале, това е дъжд. Те са направени от дъжд.

Докато дъждът падаше от небето, капките се стичаха така, че образуваха едри маси — колони, греди и платна, които някой беше оформил като множество кораби.

Пероке, адмиралът и капитан Жюмо бяха обзети от желание да узнаят кой може да е направил подобно нещо и се съгласиха, че сигурно е някой майстор на дъждове.

— Но не само майстор на дъждове! — възкликна адмиралът. — Трябва да е и кукловод! Вижте ги как се люлеят на водата! Как платната се издуват и увисват!

— Това е най-красивото нещо, което съм виждал, адмирале — каза Пероке, — но пак повтарям, този човек, какъвто и да е той, не знае нищо за корабното дело или корабоплаването.

В продължение на два часа дървеният кораб на адмирала плаваше сред и около дъждовните кораби. Тъй като бяха направени от дъжд, те не вдигаха никакъв шум: нито скърцане на дърво, нито плясък на платно на вятъра, нито вик на моряк към свой другар. Няколко пъти групи хора с гладки лица от дъжд се показваха на бордовата ограда, за да погледат дървения кораб с неговия екипаж от плът и кръв, но какво си мислеха моряците от дъжд — никой не би могъл да каже. И адмиралът, капитанът и Пероке се чувстваха в пълна безопасност, защото, както отбеляза Пероке, „Дори ако моряците от дъжд решат да открият огън по