Фактът, че непознати хора се считаха в правото си да обсъждат толкова лични неща като смъртта и възкресението и че натрапваха любопитството си в писма до дъщеря й, предизвика крайно недоволство у мисис Уинтъртаун; тя имаше много възражения срещу тези вулгарни, зле възпитани същества и с пристигането си на „Брунзуик Скуеър“ сър Уолтър беше принуден да ги изслуша всичките.

— Моят съвет, мадам — каза той, — е да не мислите повече за това. Както ние, политиците, твърде добре знаем, политиката на достойно мълчание е най-добрата защита срещу подобно неуважение.

— Ах, сър Уолтър! — възкликна бъдещата му тъща. — За мен е голямо облекчение да видя колко често мненията ни съвпадат! Достойно мълчание. Точно така. Не мисля, че дискретността ни относно страданията на бедната ми скъпа Ема може да бъде прекалена. Аз например съм твърдо решена от утре да не говоря повече за случилото се.

— Може би — каза сър Уолтър — няма нужда да стигаме чак дотам. Защото, както знаете, не бива да забравяме мистър Норел. Той трябва да ни бъде като живо напомняне за онова, което се случи. Боя се, че занапред ще го виждаме доста често: след услугата, която ни направи, никога не бихме могли да му се отблагодарим по достойнство — той помълча малко, после добави с кисело изражение на грозното си лице: — За щастие мистър Норел бе така добър да ми посочи по какъв начин би предпочел да му се отплатя.

Това беше намек за разговора, който сър Уолтър и мистър Норел проведоха в четири часа сутринта, когато магьосникът го причака на стълбите и му разказа надълго и нашироко за плановете си да победи французите с магия.

Мисис Уинтъртаун отвърна, че, разбира се, с най-голямо удоволствие би удостоила мистър Норел с прояви на особено уважение и почит, та всички да разберат колко високо го цени. Защото освен че е велик магьосник, в което вече никой в къщата не би могъл да се съмнява, той изглежда много мил възрастен джентълмен.

— Така е — съгласи се сър Уолтър. — Но сега най-голямата ни грижа трябва да бъде да пазим мис Уинтъртаун от излишни натоварвания и тъкмо за това исках да поговоря с вас. Не знам какво мислите по въпроса, но според мен би било по-добре да отложим сватбата със седмица-две.

Мисис Уинтъртаун не можеше да одобри подобна идея: всичко беше вече готово, дори повечето ястия от сватбения обяд бяха сготвени, какъв смисъл имаше да ги оставят да се развалят, само за да повторят всичко отначало след седмица-две? Сър Уолтър нямаше какво да възрази срещу доводите на домакинската икономика и предложи да попитат мис Уинтъртаун дали се чувства достатъчно силна за това.

Те станаха от креслата в леденостудената гостна (където се състоя този разговор) и се качиха в стаята на мис Уинтъртаун на втория етаж, за да й зададат въпроса.

— О! — възкликна тя. — Никога през живота си не съм била по-добре. Чувствам се силна и здрава. Благодаря ви. Тази сутрин вече излизах на разходка. Не ми се случва често. Рядко имам сили за подобно упражнение, но днес къщата ми се стори затвор. Копнеех да изляза навън.

Сър Уолтър я погледна силно разтревожен.

— Разумно ли е? — той се обърна към мисис Уинтъртаун: — Правилно ли сте постъпили?

Мисис Уинтъртаун отвори уста да възрази, но дъщеря й само се разсмя и каза:

— О, мама дори не разбра, уверявам ви. Аз излязох, докато тя още спеше в стаята си. Барнард ме придружи. Обиколих „Брунзуик Скуеър“ двадесет пъти. Двадесет! Чували ли сте нещо по-невероятно? Но изпитвах такова желание да ходя! Всъщност мисля, че ако беше възможно, бих се затичала, но знаете как е в Лондон… — тя отново се засмя. — Исках да отида по-далеч, но Барнард не ми позволи. Много се безпокоеше да не припадна по пътя. Не ми даде да се отдалеча от къщата.

Те я гледаха втренчено. Освен всичко останало това беше може би най-дългото изказване, което сър Уолтър я бе чувал да произнася. Мис Уинтъртаун седеше много изправена с блеснали очи и поруменели бузи — истинско олицетворение на добро здраве и красота. Говореше толкова бързо и с такова живо изражение, изглеждаше толкова весела и енергична! Сякаш мистър Норел не само я беше съживил, но й бе дал двойно и тройно повече жизненост отпреди.

Беше много странно.

— Разбира се — каза сър Уолтър, — ако се чувствате достатъчно добре, за да се натоварвате физически, то аз съм убеден, че никой не би ви забранил — защото няма по-добро средство за подсилване и поддържане на здравето от редовните упражнения. Но може би за момента ще бъде по-добре, ако не излизате навън, без да предупредите. Трябва да има още някой освен Барнард, който да ви пази. Знаете ли, бих се радвал, ако занапред оказвате тази чест на мен.

— Но вие ще бъдете зает, сър Уолтър — напомни му тя. — Имате да се занимавате с куп държавни дела.

— Така е, но…

— О! Знам, че сте постоянно зает с неотложни дела. Не мога да изисквам повече от вас.

Мис Уинтъртаун гледаше на перспективата да бъде пренебрегвана с такова весело примирение, че той отвори уста да възрази, но справедливостта на думите й му попречи да каже каквото и да било. Още когато я видя за пръв път в дома на лейди Уинзел в Бат, сър Уолтър остана силно поразен от красотата и изяществото й и бързо заключи, че би било прекрасно не просто да се ожени за нея колкото може по-скоро, но и да я опознае, защото започваше да си мисли, че като се изключат парите, от нея може да излезе добра съпруга. Той предполагаше, че за около час разговор двамата биха могли да напреднат много в изграждането на онова безрезервно разбирателство и доверие, което е така необходимо в една съпружеска двойка. Сър Уолтър искрено се надяваше, че подобен разговор на четири очи бързо би разкрил взаимната им симпатия и сходството във вкусовете. Мис Уинтъртаун вече бе казала няколко неща, които му даваха основание да вярва, че е така. И тъй като беше мъж — умен при това — и на четиридесет и две години, той, разбира се, разполагаше с много сведения и бе запознат с множество мнения по почти всеки въпрос, за който бихте могли да се сетите, и копнееше да ги сподели с една красива деветнадесетгодишна жена, а тя, както му се струваше, не би могла да остане безразлична. Но с неговите дела и нейното крехко здраве този интересен разговор все още не се беше състоял, а сега тя му казваше, че очаква, след като се оженят, нещата да продължат както досега. И по всичко личеше, че това не я безпокои. Тъкмо обратното: окрилена от новата си жизненост, тя сякаш намираше за забавно, че на него изобщо му е хрумнало да се надява на някаква промяна.

За нещастие той вече беше закъснял за среща с външния министър, затова взе ръката на мис Уинтъртаун (непокътнатата й дясна ръка) и много галантно я целуна, каза й с какво нетърпение очаква утрешния ден, когато ще стане най-щастливият мъж на света, учтиво — с шапка в ръка — изслуша кратката реч на мисис Уинтъртаун по въпроса и излезе от къщата, твърдо решен по-нататък да помисли върху проблема — всъщност веднага щом намери време.

На следващата сутрин сватбата наистина се състоя в „Сейнт Джордж“ на „Хановер Скуеър“. На нея присъстваха почти всички министри на Негово величество, двама-трима херцози, половин дузина адмирали, един епископ и неколцина генерали. Но за съжаление трябва да кажа, че макар и дългът на тези велики мъже е винаги неотклонно да бдят над мира и просперитета на страната, в деня, когато мис Уинтъртаун се омъжи за сър Уолтър, никого не го беше грижа за това. Човекът, който привличаше всички погледи, за когото всички шушукаха със съседите си и когото сочеха с пръст, беше магьосникът мистър Норел.

Октомври 1807 година