мъдростта на северния си съсед. Забележително е, че по времето, когато Англия била разделена на две държави със самостоятелни правни системи, законът за магията бил общ. Южноанглийският еквивалент на съда на Петте дракона се наричал Малките лондонски дракони и се намирал близо до Блакфрайърс.

В края на XVII век в столицата на краля живеел един ръкавичар, който имал дъщеря — дръзко и безстрашно момиченце. Веднъж, както си играело в бащината къща, детето изчезнало. Майка му, баща му и братята му тръгнали да го търсят. Търсили го и при съседите, но детето го нямало. Късно следобед видели момиченцето да се задава по калната калдъръмена улица. На някои хора за миг се сторило, че до него върви някой, но когато се приближило, детето било само. То се прибрало здраво и невредимо, а от разказа му хората съставили следната история:

Момичето излязло от къщи, за да се разходи из града, и скоро се озовало на непозната улица. Тя била широка, с хубав паваж и вървяла нагоре по стръмен склон към портата и двора на огромна каменна къща. Детето влязло в къщата и започнало да наднича в множеството й стаи, но всички те били празни, потънали в прах и паяжини. В една част на къщата имало покои, където от листата на дърветата отвън падала плътна сянка върху стените и пода, сякаш навън било лято; но се оказало, че пред прозорците няма дървета (а освен това било зима). В една от стаите висяло голямо огледало. Между огледалото и стаята като че ли имало неразбирателство, защото в него се виждали множество птици, а в стаята нямало нито една. Въпреки това детето на ръкавичаря чувало птичи песни. В къщата имало дълъг коридор, от който се разнасяло плискане на вода, сякаш в края му се простирало море или река. През прозорците на някои стаи се виждал град Нюкасъл, през други — съвсем друг град, а през трети — обширни диви тресавища под студено стил небе.

Момичето видяло множество криволичещи стълбища, които в основата си били широки, но нагоре бързо се стеснявали и колкото по-нагоре се изкачвало детето, толкова повече се виели стълбите и към върха вече били толкова малки и тънки, че само дете би могло да ги види и да се изкачи по тях. Последното от стълбищата водело към проста дървена вратичка.

Тъй като нямало причини да се страхува, момичето я отворило, но това, което видяло зад нея, го накарало да изкрещи. Въздухът гъмжал от хиляди, хиляди птици, толкова много, че не можело да се види ден ли е или нощ — само пърхащи черни криле. Някъде отдалеч задухал вятър и детето почувствало, че се намира сред необятна шир, сякаш на небето и то било пълно с гарвани. Момичето на ръкавичаря се уплашило, но чуло как някой го вика по име. Изведнъж птиците изчезнали и то се озовало в малка стая с голи каменни стени и гол каменен под. Там нямало никакви мебели, но на пода седял мъж, който отново повикал детето по име и му казал да не се страхува. Мъжът имал дълга проскубана черна коса и опърпани черни дрехи. Нищо у него не подсказвало, че е крал, и единственото, което навеждало на мисълта, че е магьосник, бил големият сребърен съд от едната му страна. Момичето на ръкавичаря постояло няколко часа при мъжа и на свечеряване той го изпратил до града и до дома му.

Вж. глава 33, бележка 3.

Може би най-невероятната история за завръщането на Джон Ъскглас е разказана от един баски моряк, служил във Великата армада на испанския крал. След като буря разрушила кораба му край северните брегове на Англия, морякът с двама свои приятели побягнал към вътрешността на страната. Те не смеели да влязат в селата, но било зима, земята била замръзнала и моряците се страхували, че ще умрат от студ. С падането на нощта те намерили празна каменна сграда на висока могила от гола замръзнала земя. Вътре било почти тъмно, но високо в стените имало отвори, през които влизала светлината на звездите. Моряците легнали на пръстения под и заспали. Баският моряк сънувал, че един крал го наблюдава.

Събудил се. Над главата му мъждиви снопове сива светлина пронизвали зимния мрак. Сторило му се, че в далечния ъгъл на помещението вижда каменен подиум. Светлината се усилила и морякът видял нещо да се издига върху подиума — трон. На трона седял мъж, блед мъж с дълга черна коса, загърнат в черна роба. Ужасен, морякът събудил приятелите си и им показал мъжа на трона. Той като че ли ги наблюдавал, но не помръдвал — дори с пръст, и въпреки всичко те били сигурни, че това е жив човек. Моряците изскочили навън и се втурнали през замръзналите полета. Скоро баският моряк загубил другарите си: единият умрял от студ, преди да е минала и седмица, другият, твърдо решен да се върне обратно в Бискайския залив, поел на юг и никой не знае какво е станало с него. Но баският моряк останал в Кумбрия и семейство на фермери го приютило. Той станал прислужник при тях и се оженил за момиче от съседна ферма. До края на живота си разказвал историята за каменния обор на високата могила и новите му приятели и съседи му внушили, че мъжът на черния трон е Кралят Гарван. Баският моряк никога вече не видял каменния обор — не го видели нито приятелите му, нито децата му.

И до края на живота си всеки път, щом се озовял на тъмно място, той казвал: „Приветствам те, Господи, и добре дошъл в сърцето ми“ — за всеки случай, ако бледият крал с дълга черна коса го дебне в тъмното. По цялата територия на Северна Англия има хиляди, хиляди мрачни ъгли, хиляди места, където може да седи кралят. „Приветствам те, Господи, и добре дошъл в сърцето ми.“

„Попарена феина гора“ (1444) на Питър Уотършип. Това е забележително подробен разказ на магьосник — съвременник на събитията, за упадъка на английската магия след заминаването на Джон Ъскглас от Англия. През 1434 (годината на заминаването на Ъскглас) Уотършип е на двадесет и пет, млад мъж от Норич, току-що започнал да се занимава с магия. В „Попарена феина гора“ се съдържат точни описания на магии, които са били напълно приложими, докато Ъскглас и феините му поданици са се намирали в Англия, но са престанали да действат след заминаването им. Забележително е каква голяма част от познанията ни за английската магия на Ауреатите идва от Уотършип. Тонът на „Попарена феина гора“ изглежда гневен в сравнение с две по-късни книги на Уотършип: „Защита на делата ми, написана по време на несправедливото ми пленичество в замъка Нюарк, където бях затворен от враговете ми“ (1459– 1460) и „Престъпления на Лъжекраля“ (написана 1461?, издадена 1697, Пензънс).

Домът на лорд Ливърпул в Лондон, продълговата старинна сграда край Темза.

Гражданите на Брюксел и различните военни части в града бяха заинтригувани да научат, че сега се намират в далечна страна. За жалост те бяха прекалено погълнати от приготовления предстоящата битка (а по-богатата и по-безгрижната част от населението — за бала у херцогинята на Ричмънд) и никой нямаше време да тръгне да разглежда страната или жителите й. В резултат на това дълго време не се знаеше къде точно Стрейндж е преместил Брюксел в онзи юнски следобед. През 1830 година търговец и трапер на име Пиърсън Денби пътувал из Великите равнини. Срещнал един познат вожд на племето лакота, Мъжът-който- се-бои-от-водата. Мъжът-който-се-бои-от-водата попитал Денби дали може да му намери няколко черни светкавици. Той обяснил на трапера, че иска да тръгне иа война срещу враговете си и има спешна нужда от светкавиците. Мъжът-който-се-бои-от-водата казал, че преди имал към петдесет светкавици и макар че ги използвал пестеливо, те свършили. Денби нищо не разбрал и попитал дали Мъжът-който-се-бои-от-водата има предвид патрони. Не, казал Мъжът-който-се-бои-от-водата. Светкавиците са като патроните, но много по-големи. Той завел Денби в селото си и му показал месингова гаубица пет и половина инча, производство