така успешно, че всички хора в града, всички животни и всички кораби в пристанището се превърнали в живи статуи. Никой и нищо не можело да помръдне, водата в очерганията на града спряла да тече, дори пламъците в огнищата застинали. Бристол останал така цял месец, докато Джон Ъскглас не дошъл от дома си в Нюкасъл да оправи нещата.

В писмото се съдържаха два пункта, които бяха възприети като особено обидни: първо, че купувачите не са достатъчно умни, за да разберат книгата на Стрейндж, и, второ, че не притежават необходимия морал, за да могат да преценят дали магиите, описвани от Стрейндж, са добри или лоши.

Норелитите предполагаха, че унищожаването на книгата на Стрейндж ще предизвика противоречия, и бяха подготвени за критиките, но вредата, която това писмо нанесе на делото им, бе напълно неочаквана. Мистър Норел трябваше да покаже писмото на мистър Ласелс, преди да го изпрати. Ако Ласелс го беше видял, езикът и изразите в него щяха да претърпят значителни промени и вероятно нямаше да засегнат толкова получателите.

За съжаление стана недоразумение. Мистър Норел попита Чайлдърмас дали Ласелс е нанесъл поправките. Чайлдърмас помисли, че става дума за една статия за „Приятелите на английската магия“, и каза, че ги е нанесъл. Така писмото остана непоправено, Ласелс се разгневи и обвини Чайлдърмас, че нарочно е оставил мистър Норел да навреди на собственото си дело. Чайлдърмас категорично отрече да е правил подобно нещо.

Оттогава нататък отношенията между Ласелс и Чайлдърмас (и без това лоши) се влошиха още повече и скоро Ласелс започна да намеква на мистър Норел, че Чайлдърмас симпатизира на стрейнджитите и тайно работи срещу господаря си.

„По плодовете им ще ги познаете“. Св. Матей, 7:16.

„…Не мога да ти кажа нищо за Пиаченца — пишеше Стрейндж на Хенри Удхоуп, — защото не останах достатъчно време в града, за да го разгледам. Пристигнах вечерта. След вечеря реших да се разходя за половин час, но когато излязох на централния площад, видях една висока урна върху пиедестал, която хвърляше дълга черна сянка на паважа. Две-три клонки бръшлян или друго пълзящо растение, които се увиваха около урната, бяха съвсем изсъхнали. Не знам защо, но тази гледка ми се стори толкова меланхолична, че не можах да я понеса. Беше като алегория на загубата, смъртта и скръбта. Върнах се в хотела, веднага си легнах и на сутринта заминах за Торино.“

„Дървото на познанието“ на Грегорий Авесалом (1507–1599).

Прочуто кафене на площад „Сан Марко“.

Леля Грейстийл вероятно говори за река Дъруент. Много отдавна, когато още Джон Ъскглас бил дете във Феерия, един тамошен крал предсказал, че когато детето порасне, всички древни кралства на феите ще рухнат. Кралят изпратил слугите си в Англия да донесат железен нож, с който да убият момчето. Ножът бил изкован от един занаятчия край Дъруент и водите на реката послужили за охлаждане на нажежения метал. Опитът за убийство на Джон Ъскглас се провалил и момчето магьосник унищожило краля и неговия клан. Когато Джон Ъскглас дошъл в Англия и основал кралството си, слугите му феи отишли да намерят ковача, изковал ножа. Убили го заедно със семейството и коня му и направили магия на Дъруент, за да накажат реката за участието й в изработването на ножа.

Възгледите, които Стрейндж изказва по този въпрос, са невъздържано оптимистични и романтични. Английската магическа литература изобилства от примери за феи с ограничени магически способности, глупави или невежи.

Джак Беласис е прочут като създател на много успешно заклинание за призоваване на феи. За съжаление единственият екземпляр от шедьовъра на Беласис „Напътствия“ се намираше в библиотеката в Хъртфю и Стрейндж никога не го беше виждал. Той беше чел единствено непълни описания на заклинанието в по-късни трудове и затова можем да предположим, че се е опитвал да възроди тази магия, като е имал само бегла представа какво ще се получи.

За разлика от магията на Беласис заклинанието, приписвано на Магьосника от Донкастър, е широко известно и се среща в голям брой широко достъпни творби. Самоличността на Магьосника от Донкастър е неизвестна. Свидетелствата за него се ограничават с няколко споменавания на името му в историите за магьосниците от Сребърния век и със заклинания и магии, представяни от магьосници от XIII век като „заклинания от Донкастър“. Нещо повече, не е ясно дали всички магии, приписвани на Магьосника от Донкастър, са дело на един и същ човек. Това кара историците да допускат съществуването на втори магьосник, още по-неизвестен от предишния — Псевдомагьосника от Донкастър. Ако — както убедително се твърди — Магьосникът от Донкастър е всъщност Джон Ъскглас, тогава е логично да се предположи, че заклинанието за призоваване е създадено от Псевдомагьосника. Малко вероятно е Джон Ъскглас да се е нуждаел от каквото и да било заклинание за призоваване на феи. В края на краищата дворът му е бил пълен с тях.

По-късно синьор Тозети призна на семейство Грейстийл, че си е спомнил коя е старата дама от Канареджо. Често чувал да говорят за нея из града, но преди да я види с очите си, мислел, че това с само легенда, приказка за сплашване на младите и наивните. Баща й бил евреин, а майка й била потомка на половината народи в Европа. Като дете тя изучавала няколко езика и ги владеела отлично. Можела да стане учителка по каквото пожелае. Но тя учела за удоволствие. На шестнадесет години говорела не само френски, италиански и немски, които са част от обучението на всяка дама, но и всички езици на цивилизования (и нецивилизования) свят. Знаела езика на шотландските планинци (който наподобява пеене). Говорела баски — език, който рядко се запечатва в съзнанието на чуждоземните и колкото и често и продължително да го слушат, след това не могат да си спомнят и дума от него. Изучила дори езика на една непозната страна, която, както синьор Тозети бил чувал, според някои хора все още съществува, но никой на света не може да каже къде се намира (името на тази страна е Уелс). Тя пътувала но света и се представяла пред крале и кралици, херцози и херцогини, принцове и епископи, графове и графини и с всички тези хора разговаряла на родните им езици, и всички я смятали за чудо. Накрая дошла във Венеция.

Но така и не се научила на умереност. Жаждата й за знания била равна на жаждата и за други неща и