— Мистър Стрейндж, става течение! Мисля, че прозорецът зад мистър Лорънс е отворен! Моля ви, мистър Стрейндж, идете да проверите дали прозорецът е отворен! Без да вдига глава, Стрейндж отговори:

— Не, прозорецът не е отворен. Имате грешка.

Няколко минути по-късно на мистър Норел се стори, че чува продавач на пирожки да вика на площада и помоли мистър Стрейндж да отиде до прозореца и да погледне, но последният отново отказа. Следващото, което мистър Норел чу, беше каляската на една херцогиня. Той опита всичко, за което можа да се сети, само и само да накара мистър Стрейндж да отиде до прозореца, но младият магьосник все отказваше да го направи. Това беше много странно и мистър Лорънс започна да подозира, че цялото безпокойство на мистър Норел няма нищо общо с въображаемите течения, продавачи на пирожки или херцогини, а е свързано с картината.

Затова когато домакинът излезе от стаята, мистър Лорънс попита мистър Стрейндж какво има. Отначало магьосникът упорито твърдеше, че няма нищо, но мистър Лорънс бе твърдо решен да разбере и настоя Стрейндж да му каже истината. Мистър Стрейндж въздъхна.

— О, добре! Втълпил си е, че зад статива си преписвате заклинания от книгите му.

Мистър Лорънс бе потресен. Той беше рисувал портрети на най-великите хора в страната и никога досега не го бяха подозирали в кражба. Не беше свикнал с подобно отношение.

— Хайде — успокои го мистър Стрейндж, — не се ядосвайте. Ако има човек в Англия, който заслужава да бъдем търпеливи с него, това е мистър Норел. Цялото бъдеще на английската магия лежи на плещите му и ви уверявам, че той усеща товара му. Това обяснява ексцентричното му поведение. Чудя се как ли ще се чувствате, мистър Лорънс, ако някоя сутрин се събудите със съзнанието, че сте единственият художник в Англия? Няма ли да се почувствате малко самотен? Няма ли да изпитвате върху себе си бдителните погледи на Микеланджело, Рафаело, Рембранд и всички останали и да ви се струва, че те ви предизвикват и ви питат дали можете да премерите сили с тях? Това няма ли да ви потиска и да ви прави сприхав?“

От „Спомени за сър Томас Лорънс от тридесетгодишната ни интимна връзка“ от мис Крофт.

Франсис Певънси, магьосник от XVI век. Автор на „Осемнадесет чудеса, които се намират в дома на Албион“. Знаем, че Певънси се е обучавал при Мартин Пейл. „Осемнадесет чудеса“ носи всички характерни белези на магията на Пейл, включително слабостта му към сложни диаграми и претенциозни магически приспособления. Дълги години Франсис Певънси заема малко, но почетно място в историята на английската магия в качеството си на последовател на Мартин Пейл и всички остават много изненадани, когато най- неочаквано той става предмет на разгорещени магически спорове в магическата теория от XVIII век.

Всичко започва през 1754 година с откриването на няколко писма в библиотеката на джентълмен от Стамфърд, Линкълншир. Всички те са написани на старинен маниер и носят подписа на Мартин Пейл. Учените магьосници не са на себе си от радост. Но след по-обстоен прочит се оказва, че писмата са любовни и от начало до край в тях не се споменава и дума за магия. Те съдържат най-страстните възможни описания: Пейл сравнява любимата си със сладък дъжд, който го облива, с огън, на който се грее, с тревога, която предпочита пред всяка утеха. Навсякъде се говори за гърди, бели като мляко, благоуханни бедра и дълги меки кестеняви коси, в които гнездят звездите, и други неща, не представляващи никакъв интерес за учените магьосници, очаквали да намерят в тях магически заклинания.

Пейл особено често изписва името на любимата си — а то е Франсис — и в едно от писмата съчинява закачливо стихотворение или скороговорка, в което обиграва фамилното й име: Певънси. Отначало учените магьосници от XVIII век са склонни да мислят, че любовницата на Пейл е сестра или жена на ученика му Франсис Певънси. През XVI век Франсис е често срещано име и за мъж, и за жена. После Чарлс Хедър-Грей публикува откъси от писмата, в които се споменава книгата „Осемнадесет чудеса, които се намират в дома на Албион“, и недвусмислено доказва, че любовницата на Пейл и авторът на книгата са едно и също лице.

Уилям Пантлър твърди, че писмата са подправени. Те са намерени в библиотеката на някои си мистър Уитълсий. Съпругата на мистър Уитълсий е автор на няколко пиеси, две от които се играят в театъра на „Друри Лейн“. Пантлър не се съмнява, че жена, дръзнала да пише пиеси, е способна на много други неща и според него точно мисис Уитълсий е подправила писмата, „…за да извиси пола си над естественото място, което Бог му е отредил“. Мистър Уитълсий извиква Уилям Пантлър на дуел и последният, който е чиста проба учен и не разбира нищичко от оръжия, се извинява и публикува официален отказ от обвиненията си към мисис Уитълсий. Мистър Норел с готовност използва магии на Певънси, защото е твърдо убеден, че Певънси е мъж. Що се отнася до писмата, тъй като не съдържат и дума за магия, те изобщо не го интересуват. Джонатан Стрейндж е на друго мнение. Според него има само един въпрос, отговорът на който би разрешил проблема: дали Мартин Пейл би преподавал магия на жена? Стрейндж смята, че отговорът е положителен. В края на краищата, самият Мартин Пейл твърди, че се е учил от жена — Катрин от Уинчестър.

Тадеус Хикман (1700–1738), автор на биография на Мартин Пейл.

Бръшлянът обеща да върже враговете на Англия.

Шипките и бодлите обещаха да ги бичуват.

Глогината каза, че ще даде отговор на всеки въпрос.

Брезата каза, че ще отвори врати към други земи.

Тисът ни донесе оръжия.

Гарванът наказа враговете ни.

Дъбът пазеше далечните хълмове.

Дъждът отми всяка скръб.

Петте дракона — съдилище, получило наименованието си не от жестокостта на съдиите в него, както повечето хора вярват, а от една зала в дома на Джон Ъскглас, Краля Гарван, в Нюкасъл, където първоначално заседавал съдът. Казват, че тази зала имала дванадесет стени и била украсена с чудна дърворезба, работа както на хора, така и на феи. Най-великолепна от всички била резбата, изобразяваща пет дракона. Престъпленията, разглеждани от съда на Петте дракона, били следните: „зла умисъл“ — магия с преднамерено зловредно предназначение; „лъжемагия“ — имитация на магия или обещание за правене на магия, която магьосникът или не може, или не възнамерява да направи; продажба на магически пръстени, шапки, обувки, наметки, колани, лопати, зърна, музикални инструменти и така нататък на хора, които не умеят да си служат с тези мощни предмети; представяне за магьосник или за посредник на магьосник; преподаване на магия на неподходящи хора, т. е. пияници, луди, деца, хора с вредни навици и наклонности; и много други магически престъпления, извършвани от обучени магьосници и други християни. Престъпленията срещу Джон Ъскглас също се разглеждали в съда на Петте дракона. Единствената категория магически престъпления, с които този съд не се занимавал, били престъпленията, извършвани от феи. Те се разглеждали в друг съд — съдът на Брътвоговорещите. През XII, XIII и XIV век в Англия процъфтявало общество на магьосници и феи, които усърдно се занимавали с магия. Известно е, че магията трудно се подчинява на закони, а, разбира се, далеч не всички магии били добронамерени. Джон Ъскглас посветил много време и усилия на създаването на свод от закони за магията и магьосниците. Когато магическата практика се разпространила в цяла Англия, кралете на Южна Англия с радост заимствали