обсъждане на проблема решиха, че ще бъде много по-удобно да накарат мистър Стрейндж да премести града, отколкото да преправят всички карти.

Преместването на църквите в Сен Жан дьо Люз беше неловка грешка. Нямаше никаква причина те да се местят. Всъщност една неделна сутрин Стрейндж пиеше бренди на закуска в хотел в Сен Жан дьо Люз с трима капитани и двама лейтенанти от 16-и полк на леките драгуни. Той обясняваше на джентълмените теорията на магическото преместване на различни предмети. Това беше напълно безполезно начинание: те не биха го разбрали добре дори ако бяха трезви, а нито те, нито Стрейндж бяха изтрезнявали от два дни. За да илюстрира теорията си, Стрейндж размени местата на двете църкви с всички богомолци в тях. Той имаше сериозното намерение да ги върне обратно на местата им, преди хората да излязат от служба, но скоро след това го повикаха да играе билярд и Стрейндж повече не си спомни за случая. В интерес на истината въпреки многото си уверения той така и не намери нито време, нито желание да върне реката, гората, града и всяко друго нещо, което беше преместил, на първоначалното му място.

Британското правителство направи лорд Уелингтън херцог. По същото време много се обсъждаше присъждането на титла на Стрейндж. „Той ще очаква да стане най-малко барон — каза лорд Ливърпул на сър Уолтър, — а ние имаме пълното основание да направим нещо повече. Какво ще кажете за виконт?“ Причината това да не се случи е че, както сър Уолтър изтъкна, би било невъзможно да дадат титла на Стрейндж, без да направят същото и за Норел, а кой знае защо, никой от правителството не харесваше Норел достатъчно, за да има желание да стори това. Мисълта, че трябваше да се обръщат към мистър Норел със „сър Гилбърт“ или „милорд“, доста ги смущаваше.

В „Животът на Джонатан Стрейндж“ Джон Сегундус привежда и други примери за действия на Стрейндж, в които според него се забелязва влиянието на херцог Уелингтън.

По всяка вероятност и Ормскърк не е знаел. Той просто е записал заклинание, казано му от друг или намерено в друга книга. Това е съществен проблем при творбите на магьосниците от Сребърната епоха. В стремежа си да запазят всяка останка от магическо знание те често са принудени да записват неща, които сами не разбират.

Това езеро и редицата дървета са единственото, което е останало от голяма декоративна градина, замислена от крал Уилям III и започната, но недовършена. Замисълът е изоставен, след като разходите се оказват твърде големи. Земята се връща към предишното си състояние на парк и ливада.

Чарлс Джеймс Фокс — радикален политик, починал преди около осем години. Тази забележка показва до каква степен умът на краля е разстроен: мистър Фокс е известен атеист, който при никакви обстоятелства не би влязъл в църква.

По-късно, когато размишляваше над събитията от онази сутрин, Стрейндж предположи, че свирачът не се е опитал да го заблуди с измамен вкус.

Нова книга (лат.). — Бел. прев.

Дали мистър Норел е прав, като казва, че феините пътища не могат да причинят вреда, е спорно. Съществуват призрачни места и десетки легенди за странни приключения, споходили хора, минали през тях. Особено популярна е историята, която ще разкажа по-долу. Трудно е да се каже каква точно съдба е сполетяла хората на този път, но със сигурност не е участ, която вие или аз бихме желали да споделим. В края на XVI век в Йоркшир живял човек, който имал ферма. Една лятна утрин той излязъл с двама-трима ратаи да коси трева. По земята се стелела бяла мъгла и въздухът бил прохладен. Покрай ливадата минавал стар феин път, ограден от двете страни с висок жив плет. Пътят бил обрасъл с гъста трева и дръвчета и дори в слънчев ден бил мрачен и потънал в сянка. Фермерът никога не бил виждал по феиния път да мине и една жива душа, но тази сутрин тон и ратаите му вдигнали глави и забелязали на пътя група хора. Лицата им били странни и облеклото им било чуждоземско. Един от тях — мъж — вървял пред останалите. Той се отклонил от пътя и навлязъл в ливадата. Бил облечен в черно, млад и хубав и макар че никога по-рано не го били виждали, фермерът и ратаите веднага го познали — това бил кралят магьосник Джон Ъскглас. Те коленичили пред него, но той ги накарал да станат. Казал им, че е тръгнал на път и хората му дали кон, храна и вода. После повикали жените и децата си и Джон Ъскглас ги благословил за късмет.

Фермерът гледал с недоверие странните хора, които продължавали да стоят на феиния път, но Джон Ъскглас му казал да не се страхува от тях. Обещал, че тези хора няма да му навредят. После яхнал коня и заминал.

Странните хора постояли още известно време иа древния път, но когато първите лъчи на жаркото лятно слънце ги докоснали, те изчезнали заедно с мъглата.

Този портрет, понастоящем изгубен, можеше да се види в библиотеката на мистър Норел от ноември 1814 до лятото на следващата година, когато беше свален. Оттогава никой повече не го е виждал.

Следващият откъс от книга с мемоари описва затрудненията, които мистър Лорънс (по-късно сър Томас Лорънс) среща по време на работата си върху портрета. Описанието е интересно с това, че хвърля светлина върху взаимоотношенията на Норел и Стрейндж в края на 1814 година. Изглежда, че въпреки множеството провокации Стрейндж все още се старае да проявява търпение към по-възрастния магьосник и насърчава другите да правят същото.

„Двамата магьосници позираха за картината в библиотеката на мистър Норел. Мистър Лорънс намери мистър Стрейндж за много приятен човек и работата по портрета му тръгна много добре. Мистър Норел, от друга страна, беше нервен от самото начало. Въртеше се на стола си и източваше врат, сякаш искаше да следи движенията на ръцете на мистър Лорънс — безполезно начинание, тъй като между двамата стоеше стативът. Мистър Лорънс предполагаше, че магьосникът се тревожи за картината, затова го увери, че всичко върви добре. Предложи му да я погледне, ако желае, но това по никакъв начин не успокои нервите на мистър Норел.

Веднъж мистър Норел се обърна към мистър Стрейндж, който седеше в стаята и пишеше писмо до някого от министрите.