Стоукси, Катрин от Уинчестър, Кралят Гарван), са писали малко или малко от написаното е достигнало до нас. Възможно е Томас Годблес да е бил неграмотен. Стоукси е учил латински в малко училище по граматика в родния си Девъншир, но всичко, което знаем за него, е написано от други.

Магьосниците започват да пишат книги след западането на магията. Над славата на английската магия вече се спуска сянка; хората, които наричаме магьосници от Сребърния век (Томас Ланчестър, 1518-1590; Джак Беласис, 1526-1604; Никълъс Губърт, 1535-1578; Грегорий Авесалом, 1507–1599), са последните искрици в мрака; те са първо учени и после магьосници. Разбира се, тези магьосници твърдят, че правят магии, някои дори държат по един-двама слуги от народа на феите, но не постигат големи успехи, а съвременните учени се съмняват дали изобщо са били способни да правят магии.

Първият пасаж, който мистър Сегундус прочете, беше за Англия, Феерия (която магьосниците понякога наричат „Другите земи“) и неизвестна страна, разположена, както се твърдеше, в далечния край на Ада. Мистър Сегундус беше чувал за символичната и магическа връзка между тези три земи, но никога дотогава не бе попадал на толкова ясно обяснеше за нея като изложеното тук.

Вторият пасаж засягаше един от големите магьосници на Англия, Мартин Пейл. В „Дървото на познанието“ на Грегорий Авесалом има широко известен текст, който разказва как докато пътувал през Феерия, последният от великите магьосници Ауреати Мартин Пейл посетил един принц на феите. Като повечето представители на народа си този принц имал множество имена, титли и псевдоними, но обикновено го наричали Студения Хенри. Студения Хенри произнесъл дълга и тържествена реч пред госта си. Речта била изпъстрена с метафори и неясни загадки, но онова, което принцът като че ли искал да каже, било, че феите са природно зли създания, които не винаги знаят кога причиняват вреда. На това Мартин Пейл кратко и донякъде тайнствено отговорил, че не всички англичани имат еднакво големи крака. Векове наред никой нямал и най-малка представа какво би могло да означава това, но се изказвали различни теории. Джон Сегундус бе добре запознат с всички тях. Най-популярната принадлежеше на Уилям Пантлър и датираше от началото на XVIII век. Пантлър твърди, че Студения Хенри и Пейл са говорили за теология. Феите (както всички знаят) са извън обсега на църквата, Христос не е стигнал до тях и никога няма да стигне — така че никой не знае какво ще стане с тях в деня на Страшния съд. Според Пантлър Студения Хенри е искал да попита Пейл дали има някаква надежда феите подобно на хората да получат вечно спасение. Отговорът на Пейл — че краката на англичаните не са с еднаква големина — е неговият начин да каже, че не всички англичани ще се спасят. Въз основа на това Пантлър стига дотам, че приписва на Пейл малко странното схващане, че Раят не е безкраен и може да побере само ограничен брой блажени и за всеки осъден на адски мъки англичанин в Рая се отваря място за една фея. Репутацията на Пантлър като магьосник теоретик почива изцяло на книгата, която написва по този въпрос.

В „Напътствия“ на Джак Беласис мистър Сегундус прочете съвсем различно обяснение. Три века преди Мартин Пейл да попадне в замъка на Студения Хенри, принцът е бил посетен от друго човешко същество: английски магьосник, по-велик дори от Пейл — Ралф Стоукси, който оставил там чифт ботуши. Ботушите, казва Беласис, били стари, което вероятно е причината Стоукси да ги остави, но наличието им в замъка предизвикало силен смут сред всички негови обитатели, които дълбоко почитали английските магьосници. Особено разтревожен бил Студения Хенри, който се боял, че по някакъв необясним, неразбираем начин християнският морал може да го обвини за загубата на ботушите. Затова той направил опит да се отърве от страховитите предмети, като ги предложил на Пейл, но магьосникът не ги приел.

Завоевателите в Римската империя са били окичвани с лаврови венци, казват, че любимците и галениците на съдбата са били посрещани с рози, но английските магьосници открай време се приветстват с най-обикновен бръшлян.

Голямата църква в Йорк е едновременно катедрала (в значението на църква, където се намира тронът на епископа или архиепископа) и мисионерска църква (в смисъл на църква, основана от мисионер в древни времена). В различни времена са я наричали по различен начин. В ранните векове най-често се е използвало наименованието „мисионерска църква“, но днес жителите на Йорк предпочитат термина „катедрала“, който поставя църквата им по-високо от тези в съседните градове Райпън и Бевърли. Райпън и Бевърли имат мисионерски църкви, но не и катедрали.

Известната балада „Кралят Гарван“ описва точно такова отвличане:

Прецедентът, споменат от мистър Хънифут, беше едно убийство, извършено през 1279 г. в мрачния град