как различни хора — най-вече дами — побеждават враждебни обстоятелства с помощта на приятелите си. Прислужниците Миникело и Франк тичаха да отварят вратите пред мисис Стрейндж, дори когато тя нямаше намерение да минава през тях. Слугинята Бонифация предпочиташе да гледа на едногодишния й престой във Феерия като на тежка настинка и през целия ден й носеше топли напитки за сгряване. Леля Грейстийл търсеше из целия град най-добрите вина и най-редките деликатеси и купуваше най-меките възглавници, сякаш се надяваше, че като положи глава на тях, Арабела ще забрави всичко, което й се е случило. Но от всички форми на утеха, които й предлагаха, мисис Стрейндж предпочиташе компанията и разговорите с Флора.

Една сутрин двете седяха и бродираха. Арабела нетърпеливо остави бродерията си и отиде до прозореца.

— Обзело ме е някакво безпокойство — каза тя.

— Това може да се очаква — кротко отвърна Флора. — Бъдете търпелива. След време ще си възвърнете предишния нрав и ще станете като преди.

— Наистина ли? — попита Арабела и въздъхна. — Честно казано, дори не помня каква съм била преди.

— Тогава аз ще ви кажа. Винаги весела, макар че често са ви оставяли сама. Рядко сте излизали от равновесие, макар че често са ви предизвиквали. Всяка ваша забележка се е отличавала с остроумие и проницателност, макар че рядко е получавала признание и почти винаги се е посрещала с противоречие.

Арабела се разсмя.

— Мили Боже! Какъв ангел съм била! Но — добави тя с ироничен поглед — не съм склонна да се доверявам на този портрет, защото вие никога не сте ме виждали.

— Мистър Стрейндж ми каза. Това са негови думи.

— О! — възкликна Арабела и извърна лице.

Флора сведе очи и тихо продължи:

— Когато дойде, той ще ви помогне да възвърнете предишната си същност по-добре от всеки друг. Отново ще бъдете щастлива — тя вдигна глава.

Арабела помълча малко и промърмори:

— Не знам дали някога ще се срещнем отново.

Флора се съсредоточи върху бродерията си. След малко каза:

— Много е странно, че накрая реши да се върне при учителя си.

— Така ли? На мен съвсем не ми изглежда странно. Никога не съм смятала, че кавгата им ще продължи твърде дълго. Дори мислех, че до края на първия месец отново ще бъдат приятели.

— Учудвате ме! — възкликна Флора. — Когато мистър Стрейндж беше с нас, той не казваше и една добра дума за мистър Норел, а мистър Норел публикува чудовищни неща за мистър Стрейндж в магическите списания.

— О, не се съмнявам — отвърна Арабела незаинтересовано. — Но това са глупости! И двамата са упорити като дяволи. Аз нямам причини да харесвам мистър Норел — нищо подобно. Но ето какво знам за него: той е първо магьосник и после всичко останало — и Джонатан е същият. Книгите и магията са единствените неща, които истински ги интересуват. Никой не разбира от магия повече от тях — така че, както виждате, съвсем естествено е да искат да бъдат заедно.

Седмиците минаваха и Арабела се усмихваше все по-често. Тя започна да се интересува от всичко, свързано с новите й приятели. Дните й бяха запълнени с обеди и вечери, множество задачи и приятни задължения към тях — дребни домашни грижи, които претовареното й съзнание и наранената й душа приемаха с радост. Тя рядко мислеше за съпруга си, но му беше благодарна за предвидливостта да я настани у Грейстийл.

Точно тогава в Падуа се появи млад капитан ирландец, за когото няколко души твърдяха, че харесва Флора — макар Флора да казваше, че не е така. Той беше предвождал кавалерийски отряд под смъртоносния огън при Ватерлоо, но при вида на Флора смелостта му като че ли го напускаше. Капитанът не можеше да я погледне, без да се изчерви, и изпадаше в пристъп на безпокойство всеки път, щом тя влезеше в стаята. По-лесно му беше да се обръща към мисис Стрейндж за сведения относно това дали Флора ще ходи скоро на разходка в „Прато дела Вале“ (красива градина в центъра на града) или кога отново ще посети семейство Бакстър (техни общи приятели) и Арабела винаги с радост му помагаше.

Но от пленничеството й имаше някои последици, които тя не можеше лесно да преодолее. Арабела беше свикнала да танцува цяла нощ и трудно заспиваше. Понякога нощем й се причуваха печални звуци на флейта и цигулка, които свиреха феина музика и я караха да танцува, макар че това беше последното нещо на света, което й се искаше.

— Говорете ми — казваше тя на Флора и леля Грейстийл. — Говорете ми и мисля, че ще го преодолея.

Тогава едната от тях или и двете сядаха с Арабела и говореха с нея за всичко, което им идваше наум. Но понякога Арабела чувстваше, че импулсът за движение — каквото и да било движение — е твърде силен, за да може да го потисне, и започваше да крачи из стаята, която делеше с Флора; а няколко пъти доктор Грейстийл и Франк любезно жертваха съня си, за да излизат с нея по нощните улици на Падуа.

Една такава нощ през април те вървяха край Катедралата. Арабела и доктор Грейстийл обсъждаха заминаването си за Англия, планирано за следващия месец. Арабела се изнервяше от перспективата да се срещне отново с всичките си английски приятели и доктор Грейстийл я успокояваше. Изведнъж Франк нададе уплашен вопъл и посочи нагоре.

Звездите се разместваха и се променяха, в небето над тях имаше нови съзвездия. Малко по-нататък се виждаше древна каменна арка. В това нямаше нищо необичайно: Падуа е град, пълен с интересни врати, арки и сводове. Но тази арка не беше като другите. Падуа е построена от средновековни тухли и много от къщите й са с приятен златисторозов цвят. Тази арка беше от строги северни камъни и от двете й страни се издигаха статуи на Джон Ъскглас. Лицето му не се виждаше добре под шапката с гарванови криле. Под арката стоеше висок силует. Арабела се поколеба.

— Нали няма да се отдалечавате? — обърна се тя към доктор Грейстийл. — Франк и аз ще стоим тук — увери я той. — Няма да мърдаме от това място.

Трябва само да ни повикате.

Арабела продължи сама. Човекът под арката четеше. Когато тя се приближи, той вдигна глава със старото, мило, добре познато изражение на някого, който не помни къде се намира или какво трябва да прави в света извън книгата.

— Този път не си довел със себе си буря — отбеляза Арабела.

— O, чула си за това? — Стрейндж се засмя леко самодоволно. — Мисля, че беше малко пресилено. Не в традициите на добрия вкус. Във Венеция прекарвах твърде много време в компанията на лорд Байрон. Прихванах нещичко от стила му.

Те повървяха малко и с всяко движение над главите им се образуваха нови звезди.

— Изглеждаш добре, Арабела — каза той. — Страхувах се… От какво се страхувах? О, от хиляди различни неща. Страхувах се, че няма да искаш да говориш с мен. Но ти си тук. Много се радвам да те видя.

— И сега хилядите ти страхове могат да се разсеят — отвърна тя. — Поне доколкото са свързани с мен. Намери ли начин да пропъдиш мрака?

— Не, още не. Макар че, честно казано, напоследък бяхме много заети — стигнахме до някои нови предположения относно русалките — и почти нямахме време да работим сериозно по проблема. Но в „Ключаря на Аполон“ на Губърт има едно-две неща, които ни се струват обещаващи. Оптимисти сме.

— Радвам се. Тежко ми е, като си помисля как страдаш.

— Не тъгувай, моля те. Освен всичко останало аз не страдам. Може би малко в началото, но вече не. А и ние с Норел не сме първите английски магьосници, принудени да работят под въздействието на магия. През XII век Робърт Даймоук се скарал с фея и след това не можел да говори, само да пее — което, уверявам те, не е толкова приятно, колкото изглежда. А един магьосник от XIV век имал сребърен крак, което трябва да е било крайно неудобно. Впрочем, кой знае дали мракът не е предимство за нас? Ние възнамеряваме да напуснем Англия и да тръгнем на път — и вероятно ще срещнем всевъзможни пакостливи