Нямаше представа накъде отива. Беше убил джентълмена и беше му позволил да убие Винкулус. Не можеше вече да се върне у дома — ако това изобщо беше негов дом. Какво биха казали английски съдия и английски съдебни заседатели за чернокож мъж, убил двама души? Стивън беше приключил с Англия и Англия беше приключила с него. Той продължи напред.
След известно време му се стори, че пейзажът вече не изглежда толкова английски, колкото преди. Дърветата, които го заобикаляха, бяха огромни и древни, с клони, дваж по-дебели от човек и със странни, фантастични форми. Макар че беше зима и храстите бяха голи, тук-таме все още цъфтяха рози — кървавочервени и снежнобели.
Англия беше зад него. Той не съжаляваше. Не поглеждаше назад. Вървеше все напред.
Стигна продълговат нисък хълм, в средата на който имаше отвор. Той приличаше по-скоро на уста, отколкото на врата, но не изглеждаше зловещ. Там, точно на входа, стоеше някой и го очакваше.
„Познавам това място — помисли си Стивън. — Това е «Изгубена надежда»! Но как е възможно?“
Не само къщата се беше превърнала в хълм, а всичко като че ли бе претърпяло революция. В гората витаеше дъх на свежест, на невинност. Дърветата вече не плашеха пътника. Между клоните им надничаше ведро зимно небе в леденосин цвят. Тук-таме грееше чистата светлина на звездите, но Стивън не можеше да си спомни дали това са утринни или вечерни звезди. Той се огледа за кости и ръждясали доспехи — зловещи свидетелства за кръвожадния нрав на джентълмена. За свое учудване видя, че ги има навсякъде: под краката му, под възлестите корени на дърветата, в заплетените шипки и къпини. Но те се намираха в далеч по-напреднал стадий на разложение отпреди, бяха покрити с мъх, проядени от ръжда и се превръщаха в прах. След малко от тях нямаше да остане нищо.
Силуетът в отвора му се стори познат: посрещачът бе редовен участник в баловете и процесииите в „Изгубена надежда“. Но и той се беше променил, чертите му бяха станали повече като на фея, очите му искряха по-силно, веждите му бяха по-гъсти. Косата му бе ситно къдрава — като вълната на малко агне или млада папрат напролет, — а лицето му беше покрито с лек мъх. Той изглеждаше по-стар и същевременно по-невинен.
— Добре дошъл! — провикна се посрещачът.
— Това наистина ли е „Изгубена надежда“? — попита човекът, наричан някога Стивън Блек.
— Да, дядо.
— Нещо не разбирам. „Изгубена надежда“ беше голяма къща. Това е… — той се замисли. — Не знам как да го нарека.
— Това е бръф, дядо! Така се казва светът под хълма. „Изгубена надежда“ се променя! Предишният крал е мъртъв. Пристига новият крал! И с пристигането му светът се отърсва от скръбта. Греховете на предишния крал се изпаряват като утринна роса! Светът придобива характера на новия крал. Добродетелите му променят облика на гората и на хълма!
— Новият крал ли? — човекът, доскоро наричан Стивън Блек, сведе поглед към ръцете си. В едната беше скиптърът, в другата — държавата.
Феята му се усмихна, сякаш се чудеше на недоумението му.
— Промяната, която донесе, далеч надхвърля всичко сторено от теб в Англия.
Те минаха през отвора и се озоваха в голяма зала. Новият крал седна на древен трон. Край него се събра тълпа народ. Някои лица му бяха познати, други — не, но той предположи, че е така, защото никога по-рано не ги е виждал в истинския им облик. Кралят дълго мълча.
— Тази къща — произнесе той накрая — е разхвърляна и мръсна. Обитателите й са прекарвали дните си в безделие, запълвайки ги с безсмислени забавления и чествания на минали злини, които не заслужават да се помнят, камо ли да се празнуват. Често съм бил свидетел на подобни неща и съм съжалявал за това. С времето аз ще поправя всички тези грешки186.
В мига, в който магията подейства, над Хъртфю се изви силен вятър. В мрака се хлопаха врати, в черни стаи се ветрееха черни пердета, черни листа хартия се надигаха от черни маси и се впускаха в танц. Камбана, останала от някогашното абатство и отдавна забравена, биеше неистово в малката си камбанария над обора.
В библиотеката огледалата и циферблатите на часовниците започнаха да показват видения. Вятърът развя пердетата и в прозорците също се появиха видения. Те се сменяха начесто, твърде бързо, за да може човек да ги разгледа. Мистър Норел зърна няколко неща, които му се сториха познати: счупената клонка джел в библиотеката на „Хановер Скуеър“, гарван, излитащ от катедралата „Сейнт Пол“, за миг сякаш въплътил Гарвана в полет, голямото черно легло в странноприемницата в Уансфорд. Но други не му говореха нищо: крива глогина, мъж, разпнат насред гъст храсталак, груба стена от камъни в тясна долчинка, бутилка без запушалка, носеща се по вълните.
После изведнъж всички видения изчезнаха, с изключение на едно. То изпълваше средния от високите прозорци на библиотеката, но какво изобразяваше — мистър Норел нямаше представа. Видението представляваше голям, съвършено кръгъл черен камък, излъскан до почти невъзможен блясък, сложен в тънък обков от неодялан камък и качен на нещо, което приличаше на черен хълм. Мистър Норел реши, че това е хълм, защото цялата растителност бе сякаш изгорена и овъглена; само че този склон беше черен не като въглен, а като мокра коприна или добре лъсната кожа. Изведнъж камъкът направи нещо — трепна или се завъртя. Движението бе твърде бързо, за да се определи точно, но мистър Норел остана с мъчителното усещане, че камъкът е мигнал. Вятърът утихна. Камбаната над обора спря да бие. Мистър Норел въздъхна с облекчение, доволен, че всичко е свършило. Стрейндж стоеше потънал в дълбок размисъл със скръстени ръце и поглед, забит в пода.
— Какво разбрахте от това? — попита го мистър Норел. — Последното беше най-ужасно. За миг ми се стори, че е око.
— Беше око — каза Стрейндж.
— Но чие би могло да бъде? На някое страховито чудовище, предполагам! Много зловещо!
— Наистина беше чудовищно — съгласи се Стрейндж. — Но не в смисъла, който вие влагате. Това беше око на гарван.
— Око на гарван! Но то запълни целия прозорец!
— Да. Или гарванът е бил огромен, или…
— Или какво? — полита с треперещ глас мистър Норел.
Стрейндж се изсмя рязко и безрадостно.
— Или ние сме били смехотворно малки! Не е ли забавно човек да се види през очите на другите? Казах, че искам Джон Ъскглас да ме погледне и мисля, че той го направи. Или поне някой от слугите му го направи. И в този момент ние с вас станахме по-малки от гарваново око и вероятно също толкова незначителни. Като стана дума за Джон Ъскглас, знаем ли къде е сега?
Мистър Норел се надвеси над сребърното блюдо и се залови за работа. След пет минути напрегнато взиране възкликна:
— Мистър Стрейндж! Няма и помен от Джон Ъскглас — абсолютно никъде. Но аз потърсих лейди Поул и мисис Стрейндж. Лейди Поул е в Йоркшир, а мисис Стрейндж — в Италия. Вече не са във Феерия. И двете са свободни!
Последва мълчание. Стрейндж рязко обърна гръб на Норел.
— Това е повече от необяснимо — продължи мистър Норел учуден. — Постигнахме всичко, което искахме, но как стана — нямам представа. Мога само да предположа, че Джон Ъскглас е видял какво не е наред, протегнал е ръка и го е оправил! За съжаление услужливостта му не е стигнала дотам да ни освободи от мрака. Магията остава.
Мистър Норел млъкна. Значи такава беше съдбата му — съдба, изпълнена със страх, ужас и отчаяние! Той търпеливо зачака да попадне в плен на всички тези мрачни емоции, но беше принуден да заключи, че не изпитва нищо подобно. Всъщност това, което сега му се струваше ужасно, бяха дългите години, прекарани в Лондон, далеч от библиотеката му, в работа на повикване за министри и адмирали. Чудеше се как го е преживял.
— Радвам се, че не разпознах гарвановото око — бодро отбеляза той. — Иначе мисля, че щях доста да се уплаша!
— Наистина, сър — отвърна Стрейндж с дрезгав глас. — Имахте късмет! А аз мисля, че се излекувах от
