желанието някой да ме гледа! Отсега нататък Джон Ъскглас може да ме пренебрегва колкото си иска.
— O, да! — съгласи се мистър Норел. — Знаете ли, мистър Стрейндж, трябва да се отървете от навика си да искате разни неща. Това е опасен навик за магьосник! — и той се впусна да разказва дълга и недотам интересна история за един магьосник, живял през XIV век в Ланкашир, който често си пожелавал безсмислени неща и причинявал постоянни неудобства на хората в родното си село, като превръщал кравите в облаци и тенджерите в кораби или карал съселяните си да говорят с цветове вместо с думи — и други подобни признаци на магически хаос.
Отначало Стрейндж му отвръщаше едносрично и наслуки. Но постепенно започна да се заслушва и да говори по обичайния си начин.
Мистър Норел имаше много дарби, но проникването в душите на хората не беше една от тях. Стрейндж не говореше за връщането на съпругата си, затова мистър Норел реши, че това не го е развълнувало особено.
69
СТРЕЙНДЖИТИ И НОРЕЛИТИ
Февруари — пролетта на 1817 година
ЧАЙЛДЪРМАС ЯЗДЕШЕ, а Винкулус вървеше до него. Наоколо се ширеше заснежено тресавище, което с множеството си ниски хълмове и могили приличаше на пухен юрган. Може би подобно сравнение минаваше през главата на Винкулус, защото той описваше с подробности мекото пухено легло, на което възнамерява да спи тази нощ, и обилната вечеря, която смята да изяде, преди да си легне. Нямаше съмнение, че Винкулус очаква Чайлдърмас да плати за тези удоволствия и едва ли бихме се учудили, ако Чайлдърмас пожелаеше да изкаже едно-две възражения, но той мълчеше. Мислите му бяха изцяло погълнати от въпроса дали да покаже Винкулус на Стрейндж и Норел или не. Със сигурност в цяла Англия нямаше по-подходящи хора, които да разгледат Винкулус, но, от друга страна, Чайлдърмас не можеше да предвиди реакцията на магьосниците при вида на човек, който представлява книга. Чайлдърмас се почеса по бузата и напипа тънък, добре зараснал белег — едва различима черта на мургавото си лице.
Винкулус мълчеше и стоеше на пътя. Одеялото се беше свлякло от гърба му и той припряно дърпаше нагоре ръкавите на сюртука си.
— Какво има? — попита Чайлдърмас. — Какво става?
— Променил съм се! — отвърна Винкулус. — Вижте! — той свали сюртука и разтвори ризата си. — Думите са различни! По ръцете ми! По гърба ми! Навсякъде! Преди пишеше друго!
Въпреки студа Винкулус започна да се съблича. Когато остана съвсем гол, той отпразнува трансформацията си с ликуване и скачане като син дявол.
Чайлдърмас слезе от коня си, обзет от паника и отчаяние. Беше успял да опази Книгата на Джон Ъскглас от смърт и унищожение и точно когато бъдещето й изглеждаше подсигурено, самата тя се унищожи, като се промени.
— Трябва по най-бързия начин да стигнем до странноприемница! — обяви той. — Да намерим хартия и мастило! Трябва точно да запишем всички предишни надписи. Ще напрегнете цялата си памет!
Винкулус го гледаше със същото недоумение, с което нормален човек гледа безумец.
— Защо? — попита той.
— Защото това е магията на Джон Ъскглас! Мислите на Джон Ъскглас! Единственото писмено свидетелство за тях, съществувало някога. Трябва да запазим и последната следа от него!
Винкулус продължи да недоумява.
— Защо? — попита отново той. — Джон Ъскглас не е смятал, че си струва да се пази.
— Но как така изведнъж се променихте? За това няма никаква причина!
— Има колкото си искате причини — отвърна Винкулус. — Преди това беше пророчество, но нещата, които предсказвах, вече са се случили. Затова и аз трябваше да се променя — иначе щях да стана история! Суха и прашна история!
— И какво сте сега?
Винкулус сви рамене.
— Може да съм готварска книга! Може да съм роман! Може да съм сборник с проповеди! — тези предположения много го забавляваха и той се кискаше и весело подскачаше.
— Надявам се да сте това, което винаги сте били — магическа книга. Но какво пише във вас? Винкулус, нима искате да ми кажете, че така и не сте научили тези писмена?
— Аз съм книга — отвърна Винкулус и спря да подскача. — Аз съм Книгата. Задачата на Книгата е да съхранява думите. Това правя и аз. Задача на читателя е да знае какво означават те.
— Но последният читател е мъртъв!
Винкулус сви рамене, сякаш да каже, че това не е негова грижа.
— Все трябва да знаете нещо! — извика Чайлдърмас, почти обезумял от отчаяние. Той грабна ръката на Винкулус. — Какво е това? Този символ като кръгче с рога, пресечен от една черта. Повтаря се навсякъде. Какво означава?
Винкулус отдръпна ръката си.
— Означава „миналия вторник“ — отвърна той. — Означава „три прасета, едното със сламена шапка“! Означава „Сали отиде на танци и си загуби розовата кесия“! — Винкулус се засмя и размаха показалец под носа на Чайлдърмас. — Знам какво правите! Искате да станете следващия четец!
— Може би — каза Чайлдърмас. — Макар че представа нямам откъде ще започна. Но не виждам някой друг да претендира за тази чест. Каквото и да стане обаче, занапред няма да ви изпускам от поглед. Отсега нататък, Винкулус, аз ще бъда вашата сянка и вие ще бъдете моята.
Настроението на Винкулус веднага се вкисна. Той сърдито започна да се облича.
Пролетта се завърна в Англия. Снегът се стопи, долетяха птиците. Слънцето затопли камъните. Дъждовете и ветровете омекнаха и се обогатиха с ухания на земя и растеж. Горите се обагриха в цвят, толкова нежен, толкова лек, че трудно можеше да се нарече цвят. По-скоро беше идея за цвят — сякаш дърветата сънуваха зелени сънища или мислеха зелени мисли.
Пролетта се завърна в Англия, но Стрейндж и Норел — не. Стълбът от мрак погълна абатството Хъртфю и Норел не излезе повече от него. Хората умуваха над вероятността Стрейндж да е убил Норел или Норел да е убил Стрейндж, обсъждаха кой от тях доколко го заслужава и дали някой не трябва да отиде в Хъртфю и да провери.
Но преди да са успели да стигнат до някакво заключение по тези интересни въпроси, мракът се изпари, отнасяйки със себе си абатството Хъртфю. Къщата, паркът, мостът и част от реката изчезнаха. Пътищата, които водеха към Хъртфю, сега отвеждаха обратно към себе си или към затънтени ниви и шубраци, в които никой не искаше да попада. Къщата на „Хановер Скуеър“ и двете къщи на Стрейндж — на „Сохо Скуеър“ и в родния му Клън187 — бяха споходени от същата съдба. В Лондон единственото същество на света, което все още можеше да намери къщата на „Сохо Скуеър“, беше котката на Джеръми Джоунс, Булфинч. Всъщност Булфинч като че ли изобщо не знаеше, че къщата е изчезнала и продължаваше да ходи там когато пожелае, като се промушваше между номер 30 и номер 32, и всички, видели това, казваха, че няма по-странно нещо на света188.
Лорд Ливърпул и другите министри публично изразиха съжаление по повод изчезването на Стрейндж и Норел, но вътрешно се радваха, че са се отървали от един толкова особен проблем. Нито Стрейндж, нито Норел се бяха показали така благонадеждни, както изглеждаха в началото. Оказа се, че и двамата са се занимавали ако не с черна магия, то със сигурност с магия от по-тъмно естество, отколкото би било желателно или законно. Скоро министрите съсредоточиха вниманието си върху изненадващия брой нови магьосници, които се бяха появили изведнъж. Тези магьосници почти не се бяха занимавали с магия и в по- голямата си част бяха неуки, но обещаваха да бъдат също толкова сприхави, колкото самите Стрейндж и Норел, затова бързо трябваше да се намери начин за усмиряването им. Изведнъж плановете на мистър Норел за възстановяване на Съда на Петте дракона (които някога изглеждаха така нелепи) им се сториха съвсем навременни189.
През втората седмица на март в „Йорк Кроникъл“ се появи обява, адресирана до бившите членове на
