— Феина магия?
— О, несъмнено! Това е част от същата магия, която ви държи във вечния мрак — Норел се огледа. — Докъде стига?
— Кое?
— Мракът.
— Е, трудно ми е да кажа със сигурност, защото се мести заедно с мен. Но други хора са ми казвали, че е с размерите на една енория във Венеция, където живеех. Да речем, половин акър.
— Половин акър! Стойте тук!
Мистър Норел остави сребърния съд с вода на замръзналата земя и тръгна към моста. Скоро от него остана да се вижда само сивата му перука. На звездната светлина тя приличаше на малка каменна костенурка, която пълзи в тъмното.
Светът отново се завъртя и изведнъж двамата магьосници се озоваха един до друг на моста над реката.
— Какво, за Бога… — понечи да каже Стрейндж.
— Виждате ли? — мрачно възкликна Норел. — Магията не ни позволява да се отдалечаваме един от друг. Пленила е и мен. Вероятно в магията на феята е имало някаква печална неточност. Заклинателят е проявил небрежност. Смея да предположа, че ви е нарекъл „английския магьосник“ — или е използвал друго отвлечено наименование. В резултат на това магията, предназначена само за вас, сега действа върху всеки английски магьосник, който попадне в обсега й!
— А! — това беше единственият отговор на Стрейндж. Като че ли нямаше какво друго да се каже.
Мистър Норел се обърна към къщата.
— Ако не друго, мистър Стрейндж — отбеляза той, — това е отлично доказателство за необходимостта от точно назоваване на обектите в заклинанията!
Зад гърба му Стрейндж завъртя очи.
В библиотеката магьосниците сложиха сребърния съд с вода на маса между тях.
Странно, но откритието, че сега е пленник на вечния мрак заедно със Стрейндж, беше въодушевило мистър Норел, вместо да го потисне. Той весело напомни на бившия си ученик, че все още не са измислили начин да назоват Джон Ъскглас и че това несъмнено ще бъде голяма пречка за намирането му.
Подпрял главата си с ръце, Стрейндж гледаше мрачно.
— Опитайте „Джон Ъскглас“ — предложи той.
Направиха магията, назовавайки обекта на търсенето с името „Джон Ъскглас“. Норел раздели повърхността на водата на четвъртини с искрящи лъчи светлина. Нарече всяка четвъртина: Рай, Ад, Земя и Феерия. Тутакси в частта, която представляваше Земята, заблестя синя светлинка.
— Ето! — възкликна победоносно Стрейндж. — Виждате ли, сър? Нещата не винаги са толкова трудни, колкото изглеждат.
Норел плесна по повърхността на четвъртината и светлите лъчи изчезнаха. Той ги начерта отново, като този път нарече частите Англия, Шотландия, Ирландия, Другаде. Светлинката се появи в Англия. Норел плесна по водата в четвъртината, наново раздели повърхността и изчака светлинката да блесне. Продължи да прави магията и да уточнява резултата. Светлинката не изчезваше.
Изведнъж той ахна.
— Какво има? — попита Стрейндж. Норел отвърна с недоумение:
— Мисля, че може би все пак сме успели! Магията казва, че той е тук. В Йоркшир!
67
ГЛОГИНАТА
Февруари 1817 година
ЧАЙЛДЪРМАС ЯЗДЕШЕ през пусто тресавище. Насред полето се издигаше самотна крива глогина и на нея висеше човек. Той беше без палто и риза и в смъртта си показваше нещо, което вероятно бе крил приживе: странен недъг на кожата. Гърдите, гърбът и ръцете му бяха гъсто покрити със сини белези — толкова много на брой, че кожата му изглеждаше повече синя, отколкото бяла.
Чайлдърмас се приближи към дървото и се зачуди дали убиецът не си е направил някаква шега с тялото. Като моряк той беше слушал разкази за далечни места, където по най-ужасни начини изписвали признанията на престъпниците върху телата им, преди да ги екзекутират. Отдалеч белезите много приличаха на надписи, но когато се приближи, Чайлдърмас видя, че те прозират през кожата.
Той слезе от коня и завъртя тялото с лице към себе си. Лицето на мъртвия беше зачервено и подуто, очите му — изцъклени и кръвясали. Чайлдърмас се вгледа в него и скоро различи чертите на лице, което му беше познато.
— Винкулус.
Той извади джобното си ножче и сряза връвта. После свали бричовете и ботушите на Винкулус и огледа тялото: труп на заклано животно насред голо зимно тресавище.
Странните белези покриваха всеки инч от кожата: единствените изключения бяха лицето, ръцете до китките, срамните части и стъпалата. Винкулус приличаше на син човек с бели ръкавици и бяла маска. Колкото повече го гледаше Чайлдърмас, толкова по-ясно осъзнаваше, че белезите означават нещо.
— Това са Кралските писмена — произнесе той накрая. — Това е книгата на Робърт Финдхелм.
Внезапно заваляха бодливи ледени снежинки. Вятърът се усили.
Чайлдърмас помисли за Стрейндж и Норел, които бяха на двадесет мили от тук, и звучно се разсмя. Какво значение имаше кой чете книгите в Хъртфю? Най-ценната книга лежеше гола и мъртва насред снежното ветровито поле.
— Е — каза той, — значи се падна на мен, така ли? Най-славното и най-тежко бреме, стоварвало се на плещите на човек в наши дни.
В настоящия момент тежестта беше по-осезателна от славата. Книгата имаше крайно неудобна форма. Чайлдърмас нямаше представа откога Винкулус е мъртъв и кога ще започне да се разлага. Какво да прави? Можеше да рискува и да метне тялото на коня. Но ако случайно срещнеше някого по пътя, трудно щеше да обясни наличието на пресен труп на седлото си. Можеше да скрие тялото и да потърси кон с каруца. Колко време щеше да отнеме това? Междувременно някой можеше да открие тялото и да го вземе. В Йорк имаше лекари, които биха платили добри пари за труп, без да задават въпроси. „Мога да направя магия за укриване“ — помисли си той. Магията за укриване със сигурност щеше да скрие трупа от хорските очи, но не и от кучета, лисици и врани. Тях Чайлдърмас не можеше да заблуди с никоя от известните му магии. Веднъж вече бащата на Винкулус бе изял книгата. Чайлдърмас не искаше да рискува това да се повтори.
Най-очевидното решение беше да направи копие, но бележникът, писалката и мастилницата му бяха останали в гостната на потъналото в мрака абатство Хъртфю. Какво му оставаше? Можеше да начертае знаците с пръчка на замръзналата земя, но това не беше по-добър вариант от вече съществуващия. Ако наблизо имаше повече дървета, Чайлдърмас можеше да обели кората, да изгори няколко клона и да препише знаците с въглените върху парчетата кора. Но наблизо имаше само една крива глогина.
Той погледна джобното ножче в ръката си. Дали да не препише книгата върху собственото си тяло? Тази идея притежаваше няколко предимства. Първо, кой знае дали разположението на знаците върху тялото на Винкулус също нямат значение? Да речем, колкото по-близко до главата, толкова по-важно? Всичко беше възможно. Второ, така книгата щеше да бъде на тайно и сигурно място. Никой не би могъл да я открадне. Чайлдърмас още не беше решил дали да я покаже на Стрейндж и Норел.
Но писмената върху тялото на Винкулус бяха заплетени и разположени нагъсто. Дори ако Чайлдърмас успееше да повтори точно всички точки, кръгчета и заврънкулки с ножа си, в което се съмняваше, щеше да се наложи да реже дълбоко, за да остави трайни белези.
Той свали палтото и сюртука си. Разкопча маншета на ризата си и нави ръкава. За проба реши да изреже един от символите на ръката на Винкулус върху собствената си ръка. Резултатът съвсем не беше обещаващ. Имаше толкова много кръв, че Чайлдърмас почти не виждаше какво прави и едва не припадна от болка.
„Мога да си позволя да пожертвам малко кръв за идеята, но написаното е толкова много, че със сигурност ще ме убие — каза си Чайлдърмас. — Освен това как ще препиша знаците на гърба? Ще метна
