— Добре! Значи сме готови, нали?

— Има още нещо.

— Какво е то?

— Необходими са някои предпазни мерки, които да осигурят безопасността на мисис Стрейндж — обясни мистър Норел.

Стрейндж го стрелна с поглед, който красноречиво казваше, че е малко късно да се тревожат за безопасността на Арабела, но мистър Норел беше отишъл при рафтовете и полагаше усилия да извади един дебел том, затова не забеляза.

— Магията е описана в „Либер Новус“ на Частън. А, да! Ето! Трябва да построим магически път и да направим врата, за да може мисис Стрейндж безопасно да напусне Феерия. Иначе може да остане там завинаги. После ще ни трябват векове, за да я намерим.

— O, това ли? — възкликна Стрейндж. — Вече го направих. Назначих и портиер, който да я посрещне, когато излезе. Всичко е готово.

Той взе едно парче свещ, сложи го в свещник и го запали184. После започна да произнася заклинанието. Нарече камъните на абатството пратениците, които ще търсят краля. Нарече реката пътя, по който той ще дойде. Нарече следващата реколта ябълки и круши от дърветата в градината на мистър Норел дар за краля. Определи момента на угасването на свещта като времето, в което кралят трябва да се появи.

Свещта трепна и угасна…

…и в този миг…

…в този миг в стаята се появиха гарвани. Черните им криле запляскаха във въздуха като махащи ръце и изпълниха полезрението на Стрейндж с подобие на взрив от черни пламъци. От всички страни го удряха криле и го драскаха нокти. Граченето и плясъкът бяха оглушителни. Гарваните се блъскаха в стените, в прозорците, в самия Стрейндж. Той закри главата си с ръце и падна на пода. Врявата и плясъкът на крилете продължаваха.

После изведнъж птиците изчезнаха и в стаята стана тихо.

Всички свещи бяха угаснали. Стрейндж се търкулна по гръб, но известно време не можеше да помръдне, само се взираше в мрака.

— Мистър Норел? — промълви той накрая. Никой не отговори.

В непрогледната тъмнина Стрейндж се изправи на крака. Успя да намери една от масите и започна да опипва повърхността й, докато ръката му докосна съборена свещ. Той извади от джоба си прахан и я запали.

Вдигна свещта над главата си и видя, че в стаята цари невъобразим хаос и безпорядък. По рафтовете не беше останала нито една книга. Повечето маси и библиотечни стълби бяха преобърнати. Няколко хубави стола бяха станали на трески. Всичко беше покрито с дебел слой гарванови пера, сякаш бе навалял черен сняг.

Норел полулежеше — полуседеше на пода с гръб, опрян в една маса. Очите му бяха широко отворени, но невиждащи. Стрейндж размаха свещта пред лицето му.

— Мистър Норел? — повтори той.

Норел прошепна замаяно:

— Предполагам, можем да смятаме, че сме привлекли вниманието му.

— Мисля, че сте прав, сър. Разбрахте ли какво стана?

Все така шепнешком Норел отвърна:

— Всички книги се превърнаха в гарвани. Тъкмо гледах „Фонтана на сърцето“ на Хю Понтифекс, когато тя се промени пред очите ми. Често го е използвал, знаете ли? Този хаос от черни птици. Чел съм за него още като момче. Доживях да го видя, мистър Стрейндж! Доживях да го видя! Има дума за това на езика на Ший, езика на детството му, но тази дума се е изгубила185 — той стисна ръката на Стрейндж. — Книгите цели ли са?

Стрейндж вдигна една книга от земята, изтръска я от черната перушина и погледна заглавието: „Седем врати и четиридесет и два ключа“ на Пиърс Русиньол. Разгърна я и зачете произволен пасаж: „…и там ще зърнете чудна страна като шахматна дъска, където се редуват голи скали и плодородни градини, обрасли с тръни пущинаци и поля златна пшеница, тучни ливади и пустини. И в тази страна Богът на магьосниците Трижди Великият Хермес е сложил пазачи на всяка порта и всеки мост: на едно място овен, на друго място змия…“ Нормално ли ви звучи? — попита недоверчиво той.

Мистър Норел кимна. Извади от джоба си кърпа и избърса кръвта от лицето си.

Двамата магьосници седяха на пода сред книгите и перата и известно време мълчаха. Светът сякаш се беше смалил до пламък на свещ. Накрая Стрейндж каза:

— На какво разстояние трябва да е от нас, за да направи такава магия?

— Джон Ъскглас? Доколкото знам, той може да прави такава магия през сто свята от нас — от недрата на Ада.

— Все пак си струва да проверим, нали?

— Мислите ли? — попита Норел.

— Е, например ако разберем, че е наблизо, бихме могли… — Стрейндж се замисли за момент. — Бихме могли да отидем при него.

— Добре — въздъхна Норел. Не изглеждаше особено обнадежден.

Първото — и всъщност единствено — изискване за установяване на местонахождение е сребърен съд с вода. В абатството Хъртфю мистър Норел държеше своя сребърен съд на малка маса в ъгъла на библиотеката, но масата беше строшена от гарваните и съдът не се виждаше никъде. Магьосниците започнаха да търсят и го намериха в камината с дъното нагоре, заровен в купчина гарванови пера и влажни скъсани листа от книги.

— Трябва ни вода — каза Норел. — Винаги карам Лукас да ходи на реката. Бързо течащата вода е най- подходяща за установяване на местонахождение, а реката в Хъртфю тече бързо дори през лятото. Ще отида да донеса вода.

Но мистър Норел нямаше навика да прави каквото и да било сам и му трябваше известно време, докато излезе от къщата. Той застана на поляната и се загледа в звездите, които не беше виждал досега. Не се чувстваше затворен в кула от мрак насред Йоркшир; по-скоро му се струваше, че останалият свят е отплавал надалеч и двамата със Стрейндж са останали сами на пуст остров или нос сред морето. Тази мисъл го смути значително по-малко, отколкото бихме могли да предположим. Той никога не се бе интересувал от света наоколо и понасяше философски загубата.

Той коленичи сред тревата на речния бряг, за да напълни съдината с вода. Непознатите звезди блестяха от дълбините. Мистър Норел отново се изправи (леко замаян от необичайното физическо натоварване) и веднага го обзе чувството, че наоколо действа магия, много по-силна от всичко, което бе виждал досега. Ако някой го помолеше да опише какво става, той би казал, че целият Йоркшир се обръща наопаки. В първия миг не можа да определи в коя посока се намира къщата му. Обърна се, направи една крачка и налетя право на мистър Стрейндж, който по някаква причина се бе озовал точно зад гърба му.

— Мислех, че ще стоите в библиотеката! — учуди се мистър Норел.

Стрейндж го гледаше стъписан.

— Аз стоях в библиотеката! В един момент четях „Ключарят на Аполон“ на Губърт и в следващия бях тук!

— Не тръгнахте ли след мен? — попита Норел.

— Не, разбира се! Какво става? И защо, за Бога, се забавихте толкова?

— Не можах да намеря палтото си — отвърна виновно мистър Норел. — Не знаех къде го е сложил Лукас.

Стрейндж повдигна вежди, въздъхна и каза:

— Предполагам, и вие сте почувствали същото като мен? Точно преди да се озова тук, сякаш ветровете, водите и пламъците се сляха в едно.

— Да — отвърна Норел.

— И се разнесе слабо ухание на полски треви и хълмисти равнини?

— Да — каза Норел.