по-лесно да се говори с пепелта от дървото, отколкото със самото дърво. Затова изгорих до основи къщата на бедняка, сложих пепелта в бутилка и продължих пътя си.

— Изгорихте ли я, сър? Дано никой не е пострадал!

— Е, само няколко души. Здравите млади мъже успяха навреме да се спасят от пожара, но старите и слаби членове на семейството, жените и децата намериха смъртта си в пламъците.

— O!

— След това проследих историята на костите. Както вече споменах, майка ви била хвърлена в океана и там поради движението на водите и натрапчивата намеса на рибите тялото се превърнало в кости, костите — в прах, а една колония от миди скоро превърнала праха в няколко шепи чудно красиви перли. След време перлите били събрани и продадени на парижки бижутер, който направил огърлица от пет съвършени наниза. Той продал огърлицата на красива френска контеса. Няколко години по-късно контесата била обезглавена и бижутата, роклите и личните й вещи станали собственост на един революционер. Този зъл човек съвсем доскоро беше кмет на малко градче в долината на Лоара. Нощем той изчакваше всички слуги да си легнат и в уединението на спалнята си слагаше бижута, рокли и други ценни предмети на контесата и в този вид крачеше напред-назад пред голямо огледало. Една нощ аз го издебнах — трябва да кажа, че злодеят изглеждаше много нелепо. Удуших го на място, като използвах перлената огърлица.

— O! — ужаси се Стивън.

— Взех перлите, оставих жалкото му тяло да се свлече на земята и отминах. После се заех да търся хубавата розова рокля на майка ви. Морякът, сдобил се с нея, я пазил година-две, но случайно попаднал в мизерен студен хан на източния бряг на Америка на име „Гробът на гайдаря“. Там той срещнал висока стройна жена и в опит да я предразположи й подарил роклята. Роклята не й станала (вашата майка, Стивън, имала приятно закръглена женска фигура), но тя харесала цвета, затова я разрязала и използвала парчетата заедно с други парцали за направата на одеяло. Историята на тази жена не е много интересна: тя се омъжвала няколко пъти и погребала всичките си съпрузи, и когато я намерих, беше вече стара и грохнала. Дръпнах одеялото от леглото й, докато спеше.

— Нали не я убихте, сър? — попита тревожно Стивън.

— Не, Стивън. Защо да го правя? Нощта беше студена, навън имаше сняг, дебел четири стъпки, бушуваше северен вятър. Може да е умряла от студ, не знам. И ето че стигнахме до целувката, която капитанът откраднал от майка ви.

— Убихте ли го, сър?

— Не, Стивън, макар че непременно бих го направил, за да го накажа за обидата, която злодеят е нанесъл на почитаемата ви майка, но още преди двадесет и девет години са го обесили в град Валета. За наш късмет преди смъртта си той е целунал много други млади жени и добродетелността и силата на майчината ви целувка се е предала на тях. Затова трябваше само да ги намеря и да извлека каквото е останало от нея.

— И как го направихте, сър? — попита Стивън, макар да се боеше, че знае отговора.

— O! Лесно е, когато жените са мъртви.

— Толкова мъртви хора — и само заради името ми — въздъхна Стивън.

— На драго сърце бих убил двойно повече — не, сто пъти повече, сто хиляди пъти повече! Толкова голяма е обичта ми към вас, Стивън. С пепелта, която съдържа виковете на майка ви, перлите, които са костите й, одеялото, запазило останките от роклята й, и магическия извлек на целувката й успях да открия името ви — което сега в качеството си на ваш най-искрен приятел и най-благороден покровител ще… О, ето го нашия враг! Веднага щом го убием, ще разкрия пред вас името ви. Пазете се, Стивън! Възможно е да има магическа битка. Смея да отбележа, че има вероятност да приема различни форми — на базилиск, на окървавен череп и кости, на огнен дъжд и така нататък. Може да поискате да се отдалечите!

Непознатият се приближи. Той беше кожа и кости, с изнурено лице и очи на ястреб. Палтото и ризата му бяха окъсани, а ботушите — изтъркани и пробити.

— Ха! — възкликна джентълменът. — Не съм бил по-смаян през живота си! Виждали ли сте някога този човек, Стивън?

— Да, сър. Трябва да призная, че съм го виждал. Това е човекът, за когото ви разказах. Странно обезобразеният мъж, който ми каза онова пророчество. Името му е Винкулус.

— Добър ден, кралю! — обърна се Винкулус към Стивън. — Не ви ли казах, че часът ви скоро ще удари? И ето че удари! Дъждът ще направи врата за вас, та да минете! Скалите ще направят трон за вас, та да седнете! — той огледа иконома със странно задоволство, сякаш лично му беше връчил короната, държавата и скиптъра.

Стивън каза на джентълмена:

— Може би почитаемите духове, към които сте се обърнали за помощ, са сгрешили, сър. Може би не са ни довели при когото трябва.

— Напълно вероятно — съгласи се джентълменът. — Този скитник едва ли може да бъде заплаха за някого. Особено за мен. Но след като Северният вятър и Зората са си направили труда да ни го посочат, би било крайно непочтително от наша страна, ако не го убием.

Винкулус изглеждаше необяснимо равнодушен към тази идея. Той се разсмя.

— Опитай, да видим дали ще успееш, фейо! Ще откриеш, че никак не е лесно да ме убиеш!

— Наистина ли? — учуди се джентълменът. — Трябва да призная, че нищо на света не ми се струва по- лесно! Но, виждаш ли, аз съм много сръчен в убиването на всякакви създания! Обезглавявал съм дракони, потапял съм армии и съм убеждавал земетръси и бури да поглъщат цели градове! Ти си нищо и никакъв човек. И си сам — като всички останали хора. Аз съм заобиколен от стари приятели и съюзници. Какво оръжие имаш срещу тях, измамнико?

Винкулус вирна мръсната си брада в израз на дълбоко презрение.

— Книга! — заяви той.

Това беше доста странно изявление. Стивън неволно си помисли, че ако Винкулус наистина притежаваше книга, щеше да направи добре, ако я продаде и си купи палто.

Джентълменът се обърна и погледна втренчено линията на хълмовете в далечината.

— O! — възкликна той с ярост, сякаш го бяха зашлевили. — Откраднаха я от мен! Крадци! Крадци! Английски крадци!

— Какво са откраднали, сър?

— Лейди Поул! Някой развали магията ми!

— Магията на англичаните, фейо! — провикна се Винкулус. — Магията на англичаните се връща!

— Виждате ли наглостта им, Стивън? — кресна джентълменът, завъртя се и изпепели с поглед Винкулус. — Виждате ли коварството на враговете ми? Стивън, донесете ми въже!

— Въже ли, сър? Убеден съм, че на мили околовръст няма въже. Нека…

— Няма въже, фейо! — злорадстваше Винкулус.

Но въздухът над главите им се раздвижи. Падащият сняг започна да се сплита ведно и се спусна като змия към Стивън. Изведнъж в ръката му падна парче здраво въже.

— Ето! — възкликна победоносно джентълменът. — Вижте, Стивън! Там има дърво! Едно-единствено дърво в цялата пуста шир, и то точно където ни трябва! С Англия винаги сме били приятели. Тя винаги ми е служила вярно. Преметнете въжето през някой клон и нека обесим този измамник!

Стивън се поколеба — не знаеше как да предотврати тази нова беда. Въжето в ръката му сякаш загуби търпение, подскочи и се раздели на две равни половини. Едната запълзя по земята към Винкулус и здраво се омота около него, другата бързо се върза на безупречна примка и се преметна през едии клон.

Джентълменът беше много възторжен, настроението му рязко се подобри от перспективата да обеси някого.

— Танцуваш ли, измамнико? — извика той на Винкулус. — Ще ти покажа някои нови стъпки!

Всичко заприлича на кошмар. Събитията ставаха бързо и неусетно и Стивън все не намираше подходящия момент да се намеси и подходящите думи, които да каже. Колкото до Винкулус, той се държа странно през цялата екзекуция. Като че ли не разбираше какво става с него. Не каза нито дума повече, само издаваше възгласи на досада, сякаш някой го дразнеше и го изваждаше от равновесие.

Без никакво видимо усилие джентълменът вдигна Винкулус и го сложи под примката. Примката сама се нахлузи на врата му и рязко го дръпна нагоре; в същото време въжето около тялото му се разхлаби и падна