някъде, Бог знае къде, на второ място, а той седи сам на трето. В ъгъла на стаята имаше висок старинен часовник — последната останка от детството на мистър Норел в Йорк. Подобно на всички останали часовници в къщата, и този показваше полунощ още от пристигането на Стрейндж. Но не го правеше доброволно, а открито протестираше срещу подобен неочакван обрат. Тиктакането му беше неравномерно, сякаш часовникът беше пиян или в треска, и от време на време издаваше звук, който поразително наподобяваше поемане на дъх: при всеки такъв звук Ласелс мислеше, че Стрейндж е влязъл в стаята и се готви да каже нещо.
Ласелс стана и отиде в кухнята при слугите.
Кухнята на абатството Хъртфю много приличаше на крипта на голяма църква: в нея имаше много класически ъгли и класически полумрак. В средата на помещението горяха голям брой лоени свещи и седяха всички слуги, които Ласелс беше виждал в Хъртфю, както и много непознати лица. Той спря в горния край на стълбището и се облегна на една колона. Лукас вдигна глава, видя го и каза:
— Тъкмо обсъждахме какво да правим, сър. След половин час ще си тръгнем. С нищо не можем да помогнем на мистър Норел, само ще навредим на себе си. Така смятаме, сър, но ако вие сте на друго мнение, ще се радваме да го чуем.
— Мнение! — възкликна Ласелс. Изглеждаше силно изненадан и само част от изненадата му беше престорена. — За пръв път ми се случва лакей да се интересува от мнението ми. Благодаря, но мисля, че ще се въздържа от участие в тази… — той се замисли, докато търсеше най-обидната дума в речника си — … демокрация.
— Както желаете, сър — кротко отвърна Лукас.
— Сега в Англия е ден — каза една от слугините и погледна с копнеж към прозорците, разположени високо в стените.
— Тук е Англия, глупаво момиче! — обяви Ласелс.
— Не, сър, моля за извинение — намеси се Лукас, — но не е Англия. Англия е истинско място. Дейви, колко време ти трябва да изкараш конете?
— O! — избухна Ласелс. — Трябва да кажа, че не ви липсва дързост, след като обсъждате кражбата си пред мен! Какво, да не мислите, че няма да свидетелствам срещу вас? Тъкмо обратното — ще се погрижа да обесят всички ви!
Някои от слугите нервно погледнаха пистолетите в ръцете на Ласелс. Лукас обаче не му обърна внимание.
Уговориха се онези, които имат роднини или приятели наблизо, да отидат при тях, а останалите да откарат конете в няколкото ферми на територията на имението.
— Както виждате, сър — обърна се Лукас към Ласелс, — никой не краде. Цялото имущество на мистър Норел ще остане в земите му и ние ще се грижим за конете, все едно са още в конюшните му. Но ще бъде прекалено жестоко да оставим животните в този вечен мрак.
След известно време слугите потеглиха от Хъртфю (не можеше да се каже точно след колко време — джобните им часовници, подобно на всички останали часовници в къщата, показваха полунощ). С кошници, куфари и вързопи на рамо те поведоха конете. С тях имаше още две магарета и един козел, който отдавна живееше в обора и конете бяха свикнали с него. Ласелс следваше групата от разстояние: нямаше желание да бъде част от тази дрипава процесия, но същевременно не искаше да остава сам в къщата.
На десет ярда от реката те излязоха от мрака на светло. Изведнъж въздухът се изпълни с ухания — на скреж, на замръзнала земя и на близката река. Цветовете и очертанията на парка изглеждаха нови, сякаш Англия се беше родила повторно през нощта. На горките слуги, които вече не вярваха, че някога ще видят нещо друго освен мрак и звезди, гледката се стори повече от приятна.
Часовниците им отново тръгнаха и след кратко съвещание се изясни, че часът е осем без четвърт.
Но тревогите от нощта не бяха отминали. Сега над реката имаше два моста вместо един.
Ласелс настигна групата.
— Какво е това? — попита той със заповеден тон, като посочи новия мост. Стар прислужник с брада, подобна на бял облак, кацнал в долната част на лицето му, каза, че това е феин мост, който е виждал като дете. Мостът бил построен преди много години, когато Джон Ъскглас все още царувал в Иоркшир. Постепенно мостът рухнал и чичото на мистър Норел наредил да го досъборят.
— Но ето че пак е тук — отбеляза Лукас и потръпна.
— И какво има от другата страна? — поинтересува се Ласелс.
Старият прислужник каза, че някога водел към Норталертън, но пътят минавал през най-различни чудати места.
— Пресича ли се с пътя, който видяхме край „Червената къща“? — попита Ласелс.
Старецът поклати глава. Не знаеше.
Лукас губеше търпение. Искаше му се да отминат моста час по-скоро.
— Пътищата на феите не са като пътищата на християните — каза той. — Често не водят натам, накъдето си мислим. Но какво значение има? Никой от нас няма дори да стъпи на това дяволско нещо.
— Благодаря — отвърна Ласелс, — но мисля, че мога сам да реша как да постъпя.
Той се поколеба и препусна по феиния мост. Няколко души му извикаха да се върне.
— O, оставете го! — кресна Лукас и стисна здраво кошницата, в която се намираше котката му. — Проклет да бъде, да прави каквото иска! Сигурен съм, че никой не заслужава такава участ повече от него.
Той хвърли последен сърдит поглед към Ласелс и продължи пътя си през парка заедно с останалите.
Зад тях се издигаше черният стълб, пронизваше сивото йоркширско небе и краят му не се виждаше.
Двадесет мили по-нататък Чайлдърмас минаваше по коларския мост, който водеше към Стеъркрос. Той препусна през селото и щом стигна Стеъркрос Хол, слезе от коня.
— Хей! Хей! — завика той и заудря по вратата с камшика си. Извика още няколко пъти и заблъска с ритници.
Дойдоха двама слуги. Те бяха достатъчно уплашени от виковете и ритниците и съвсем не се успокоиха, когато вдигнаха свещта и видяха, че посетителят прилича на разбойник с обезумял поглед, рана на лицето и целият в кръв.
— Какво сте ме зяпнали! — кресна им Чайлдърмас. — Идете да повикате господаря! Той ме познава!
След десет минути се появи мистър Сегундус по халат. Чайлдърмас, който чакаше нетърпеливо точно до вратата, го видя да върви по коридора със затворени очи и слугата да го води за ръка. Мистър Сегундус изглеждаше така, сякаш беше ослепял. Слугата го остави точно пред Чайлдърмас и мистър Сегундус отвори очи.
— Мили Боже! Мистър Чайлдърмас! Какво е станало с лицето ви?
— Един човек го взе за портокал. А вие, сър? Какво е станало с вас? Болен ли сте?
— Не, не съм болен — мистър Сегундус видимо се смути. — Така е, като живея с непрестанна близост със силна магия. По-рано не съм си давал сметка колко изтощително може да бъде това. Имам предвид за човек, податлив на магия. За моя радост слугите не усещат нищо.
Той притежаваше някаква странна безплътност. Изглеждаше така, сякаш беше нарисуван във въздуха. Най-лекото подухване през пролуките във вратата подхващаше косата му и я превръщаше в гнездо от завъртулки, сякаш тя изобщо не тежеше.
— Предполагам, че тъкмо затова сте дошли — продължи мистър Сегундус. — Но трябва да обясните на мистър Норел, че аз само наблюдавам явленията, на които съм свидетел. Признавам, че си водя някои бележки, но той наистина няма от какво да се оплаква.
— Какво? — попита Чайлдърмас. — За каква магия говорите? И не бива повече да се безпокоите за мистър Норел. Той има свои грижи и изобщо не знае, че съм тук. С какво се занимавате, мистър Сегундус?
— Само наблюдавам и записвам, както би следвало да прави всеки магьосник — мистър Сегундус развълнувано се наведе напред. — И стигнах до някои изненадващи изводи относно заболяването на лейди
