Чайлдърмас се засмя, после трепна от болката в бузата си.

— Е, може би за Хана. Довиждане, момчета.

Той стисна ръцете на всички и малко се изненада, когато Дейви, който при целия си ръст и сила беше сантиментален като ученичка, настоя да го прегърне и проля една-две сълзи. Лукас даде на Чайлдърмас бутилка от най-доброто кларе на мистър Норел.

Чайлдърмас изведе Брюър от конюшнята. Луната беше изгряла. Той лесно намери пътя през парка. Тъкмо минаваше по един мост, когато изведнъж почувства, че наоколо действа магия. Сякаш хиляда тромпети засвириха в ухото му или в мрака блесна ослепително ярка светлина. Светът стана коренно различен отпреди, но каква беше разликата, Чайлдърмас не можеше да отгатне. Той се огледа.

Точно над парка и къщата имаше къс нощно небе, който не си беше на мястото. Съзвездията бяха прекъснати. Там грееха нови звезди, каквито Чайлдърмас не беше виждал досега. По всяка вероятност това бяха звездите от вечния мрак на Стрейндж.

Чайлдърмас хвърли последен поглед към абатството Хъртфю и се отдалечи в галоп.

Всички часовници забиха едновременно. Това само по себе си беше достатъчно необичайно. От петнадесет години Лукас се мъчеше да нагласи часовниците в Хъртфю така, че да бият едновременно, и досега никога не беше успявал. Но трудно можеше да се каже колко е часът. Часовниците биеха ли, биеха, без да спират след дванадесетия удар, сякаш отбелязваха времето на странна, нова епоха.

— Какъв, за Бога, е този зловещ шум? — попита Ласелс.

Мистър Норел стана и потри ръце — при него това беше признак на силно безпокойство и напрежение.

— Стрейндж е тук — бързо каза той. Произнесе една дума. Часовниците спряха да бият.

Вратата се отвори. Мистър Норел и мистър Ласелс се обърнаха с тревожни лица в очакване да видят Стрейндж. Но там стояха Лукас и още двама слуги.

— Мистър Норел! — заговори Лукас. — Мисля, че…

— Да, да! Знам! Иди в склада до кухненското стълбище. В раклата под прозореца ще намериш оловни вериги, оловни катинари и ключове. Донеси ги тук! Бързо!

— А аз отивам да донеса чифт пистолети — заяви Ласелс.

— От тях няма никаква полза — каза мистър Норел.

— O! Ще се изненадате, като видите колко проблеми могат да се решат с чифт пистолети!

След пет минути всички се върнаха. Лукас с недоволен вид държеше веригите и катинарите, Ласелс носеше пистолетите си. С тях имаше още четирима-петима души от прислугата.

— Къде е според вас? — попита Ласелс.

— В библиотеката, къде другаде? — отвърна мистър Норел. — Елате.

Те излязоха от гостната и влязоха в трапезарията. Оттам минаха по къс коридор, в който имаше абаносов бюфет, мраморна статуя на кентавър с малко жребче и картина на Саломе, която държи на сребърен поднос главата на свети Йоан Кръстител. В другия край се виждаха две врати. Дясната се стори непозната на Ласелс, сякаш не я беше виждал досега. Мистър Норел поведе групата през нея и след малко всички се озоваха… в гостната.

— Почакайте — каза мистър Норел объркан и погледна назад. — Сигурно съм… не. Чакайте. Сетих се! Елате.

Отново минаха през трапезарията и тръгнаха по коридора. Този път влязоха през лявата врата. Тя също ги отведе обратно в гостната. Мистър Норел нададе отчаян вик.

— Разрушил е лабиринта ми и е направил нов, за да ме обърка!

— Донякъде, сър, ми се иска да не го бяхте учили на толкова неща — отбеляза Ласелс.

— O! Никога не съм го учил на това — и можете да бъдете сигурен, че не го е научил от друг! Или дяволът го е научил, или той го е открил сам тази нощ в къщата ми! Ето какъв гений е врагът ми! Заключете врата пред него и той ще измисли първо как да я отключи, а после как да я заключи за вас!

Лукас и другите слуги запалиха още свещи, сякаш светлината можеше да помогне да видят заклинанията на Стрейндж и да различат магия от действителност. Скоро всяко от трите помещения беше обляно в светлина. Свещници и канделабри гъсто покриваха всяка повърхност, но това само обърка мистър Норел още повече. Те сновяха между трапезарията и гостната, между гостната и коридора — „като лисици в кошара“, както се изрази Ласелс. Но колкото и да се опитваха, не можеха да излязат от тези три помещения.

Мина време. Не можеше да се каже колко. Всички часовници показваха полунощ. Всички прозорци гледаха към вечната нощ и непознатите звезди.

Мистър Норел спря. Затвори очи. Лицето му беше тъмно и непроницаемо като юмрук. Той стоеше напълно неподвижен и само устните му леко помръдваха. Накрая отвори очи и каза:

— След мен.

Отново затвори очи и тръгна. Сякаш се движеше из съвсем друга къща, вградена по някакъв начин в неговата. Той завиваше ту надясно, ту наляво и проправяше нов път — път, по който никой дотогава не беше минавал.

След три-четири минути мистър Норел отвори очи. Пред него се простираше коридорът, който търсеше — онзи с каменния под — и в края му се виждаха сенчестите очертания на вратата към библиотеката.

— Сега ще видим какви ги върши! — извика той. — Лукас, приготви оловните вериги и катинари. Няма по-добра профилактика срещу магия от оловото. Ще оковем ръцете му и това ще го усмири поне малко. Мистър Ласелс, колко бързо според вас може да стигне писмо от тук до министрите?

Мистър Норел се учуди, че никой не му отговаря, и се обърна.

Беше съвсем сам.

В далечината чу Лукас да казва нещо: ленивият му гърлен глас не можеше да се сбърка. Чу гласа на някого от слугите, после пак този иа Лукас. Но постепенно гласовете заглъхнаха. Изчезна и шумът от стъпките на слугите, които сновяха от стая в стая. Възцари се тишина.

Средата на февруари 1817 година