Малко след шест дойде сивият изгрев, който почти не приличаше на изгрев. От сивото небе валеше бял сняг и падаше върху сиво-белия свят. Дейви беше толкова щедро обсипан със сняг, сякаш някой бе поръчал да му направят восъчна фигура и това беше гипсовата отливка за нея.

През целия ден поредица от пощенски коне се трудиха да влачат каретата през снега и вятъра. Поредица от странноприемници предлагаха горещи напитки и кратко убежище от лошото време. Дейви и Чайлдърмас в качеството си на кочияш и ездач несъмнено бяха най-изтощени от всички, но имаха най-малка полза от тези почивки: обикновено те ги прекарваха в конюшнята, където спореха със съдържателя за конете. В Грантъм ханджията вбеси Чайлдърмас, като му предложи да наеме напълно сляп кон. Чайдърмас се кълнеше, че няма да го вземе, ханджията на свой ред се кълнеше, че това е най-добрият му кон. Нямаше голям избор и накрая го наеха. По-късно Дейви каза, че това е прекрасно животно, работливо и много послушно поради факта, че освен напътствията па кочияша няма друг начин да разбере накъде да върви и какво да прави. Самият Дейви издържа до „Нюкасъл Армс“ в Тъксфорд и там се наложи да го оставят. Той бе карал повече от сто и тридесет мили и както каза Чайлдърмас, беше толкова уморен, че не можеше да говори. Чайлдърмас нае пощенски кочияш и те продължиха пътя си.

Час преди залез слънце снегът спря да вали и небето се проясни. На голите полета легнаха дълги синьо-черни сенки. Пет мили след Донкастър те минаха покрай странноприемница на име „Червената къща“ (заради боядисаните в червено стени). На ниското зимно слънце тя сияеше като окъпана в пламъци. Каретата измина няколко метра и спря.

— Защо спряхме? — извика отвътре мистър Норел.

Лукас се наведе от капрата и изкрещя нещо в отговор, но вятърът отнесе гласа му и мистър Норел не чу какво казва.

Чайлдърмас беше слязъл от пътя и яздеше през полето. Цялото поле гъмжеше от гарвани. Докато яздеше, те се вдигаха във въздуха с пискливо грачене. В далечния край на полето се виждаше старинен плет с дупка по средата и два големи джела от двете й страни. От дупката започваше друг път или пътека, оградена с плетове. Чайлдърмас спря и се огледа. Колебаеше се. После тръсна юздите и конят му мина между храстите, тръгна по пътеката и се изгуби от поглед.

— Тръгна по пътя на феите! — извика разтревожен мистър Норел.

— O! — възкликна Ласелс. — Това път на феите ли е?

— Да, да! — отвърна мистър Норел. — Този е един от най-прочутите. Казват, че свързва Донкастър и Нюкасъл през две цитадели на феи. Те зачакаха.

След около двадесет минути Лукас слезе от капрата.

— Колко още ще стоим тук, сър? — попита той.

Мистър Норел поклати глава.

— Нито един англичанин след Мартин Пейл не е прекрачвал границите на Феерия от триста години насам. Напълно възможно е никога повече да не се върне. Може би…

Точно в този момент Чайлдърмас се появи от дупката в плета и в галоп прекоси полето.

— Е, вярно е — каза той на мистър Норел. — Пътищата към Феерия са отворени.

— Какво видя? — попита мистър Норел.

— Пътят продължава малко нататък и после влиза в гора, обрасла с трънаци. На входа към гората има статуя на жена с разперени ръце. В едната си ръка държи каменно око, а в другата — каменно сърце. Що се отнася до самата гора… — Чайлдърмас махна с ръка, сякаш да покаже неспособността си да опише гледката или своята безпомощност пред видяното. — От всяко дърво висят трупове. Някои може да са на хора, издъхнали вчера. От други са останали само древни скелети в ръждясали ризници. Стигнах до висока кула, построена от неодялани камъни. Кулата имаше няколко малки прозорчета. Едно от тях светеше и зад него се виждаше силует на човек, който гледаше навън. Пред кулата имаше поляна, през която течеше ручей. Там стоеше млад мъж. Видя ми се блед и болнав, с мъртвешки очи, носеше униформа на британски войник. Каза ми, че е рицарят на Замъка на изваденото око и сърце. Дал е клетва да пази дамата, която живее в замъка, затова се бие с всекиго, дошъл с намерението да я нарани или да я обиди. Попитах го той ли е убил всички хора в гората. Мъжът каза, че е убил няколко души и ги е закачил по дърветата, точно както е правил неговият предшественик. Попитах го как дамата ще го възнагради за службата му. Той отговори, че не знае. Никога не я е виждал и не е говорил с нея. Тя не излиза от Замъка на изваденото око и сърце, той стои между ручея и дърветата. Попита ме дали възнамерявам да се бия с него. Напомних му, че нито съм обидил, нито съм наранил неговата дама. Казах, че съм слуга и че трябва да се върна при господаря си, който ме очаква. После обърнах коня и препуснах назад.

— Какво? — кресна Ласелс. — Човекът ви е предложил да се биете и вие сте избягали! Нямате ли поне капка чест? Нямате ли срам? Болнаво лице, мъртвешки очи, неизвестен силует на прозореца! — той изсумтя презрително. — Това са само извинения за малодушието ви!

Чайлдърмас трепна, сякаш някой го беше ударил, и се приготви да каже нещо грубо в отговор, но мистър Норел го прекъсна:

— Тъкмо обратното! Добре е направил, че е тръгнал час по-скоро. На такива места винаги има повече магия, отколкото изглежда. Някои феи се забавляват с битки и смърт. Не знам защо. Готови са да положат неимоверни усилия, за да си осигурят подобни развлечения.

— Моля, мистър Ласелс — каза Чайлдърмас, — ако това място толкова ви привлича, вървете! Не стойте тук заради нас.

Ласелс погледна замислен полето и дупката в плета, но не помръдна.

— Може би гарваните не ви харесват? — попита Чайлдърмас с леко подигравателен тон.

— Че на кого му харесват! — възкликна мистър Норел. — Какво търсят тук? Какво означават?

Чайлдърмас сви рамене.

— Някои хора смятат, че те са част от мрака, който обгражда Стрейндж, че по някаква причина той го е превърнал в птици и ги е изпратил в Англия. Други мислят, че гарваните предвещават завръщането на Джон Ъскглас.

— Джон Ъскглас. Разбира се — обади се Ласелс. — Първата и последната мисъл на вулгарните умове. Каквото и да стане, причината винаги е Джон Ъскглас! Струва ми се, мистър Норел, че е време за нова статия в „Приятелите на английската магия“, с която да изобличим този джентълмен. Какво да напишем? Че не е християнин? Че не е англичанин? Че е демон? Някъде имах списък със светците и архиепископите, които са го заклеймили. Лесно бих могъл да съчиня нещо.

Мистър Норел изпитваше видимо неудобство. Той хвърляше нервни погледи към тъксфордския кочияш.

— На ваше място, мистър Ласелс — каза тихо Чайлдърмас, — щях да говоря по-предпазливо. Намирате се на север. В страната на Джон Ъскглас. Градовете, селата и абатствата ни са построени от него. Законите ни са изковани от него. Той е в умовете и сърцата ни, името му е на устата ни. Ако сега беше лято, щяхте да зърнете килим от малки синкаво-бели цветчета под всеки жив плет. Наричаме ги монетите на Джон. Когато времето е необичайно за сезона и зиме е топло, а лете вали дъжд, хората на село казват, че Джон Ъскглас