ЗАЗОРЯВАНЕ В ПЪРВИТЕ ДНИ на февруари: кръстопът насред гора. В пролуките между дърветата тегнеше мъгла и полумрак: тъмнината на дърветата се просмукваше във въздуха. Нито един от кръстосващите се пътища не беше от особена важност. Те бяха изровени и зле поддържани: единият беше широк колкото по него да мине каруца. Мястото бе затънтено, неотбелязано на нито една карта. Нямаше дори име.

Дролайт чакаше на кръстопътя. Наблизо не се виждаше кон, нито селянин с двуколка или каруца — нищо, което да подскаже как е стигнал дотук. Но по всичко личеше, че отдавна стои на кръстопътя; ръкавите на палтото му бяха побелели от скреж. Тихо изпукване зад гърба му го накара да се обърне. Но нямаше нищо — само неизменните смълчани дървета.

— Не, не — промърмори той сам на себе си. — Няма нищо. Някое сухо листо е паднало.

Нещо звучно изпращя — като дърво или камък, разпукали се от студ. Дролайт отново се огледа с разширени от страх очи.

— Сухо листо, нищо повече — промърмори той.

Последва нов звук. В първия момент Дролайт се паникьоса — не можеше да определи откъде е дошъл, — но после го разпозна: конски тропот. Той погледна нагоре по пътя. Неясно сиво петно в мъглата му подсказа, че се задават конник и ездач.

— Най-после идва. Идва — промърмори Дролайт и забърза напред. — Къде се изгубихте? — извика той. — Чакам ви от часове!

— Е, и? — отекна гласът на Ласелс. — И без това няма какво друго да правите.

— O, заблуждавате се! Дълбоко се заблуждавате! Трябва да ме закарате в Лондон колкото може по- бързо!

— Всяко нещо с времето си — Ласелс изплува от мъглата и дръпна юздите на коня си. Изисканите му дрехи и шапката му бяха покрити със сребрист скреж.

Дролайт го погледна изпитателно и неочаквано предишният човек в него се обади:

— Колко добре сте облечен! — отбеляза той потиснат. — Но, знаете ли, не е много разумно от ваша страна да парадирате така с богатството си. Не се ли боите от крадци? Това място е много зловещо. Предполагам, че наоколо се навъртат всевъзможни опасни люде.

— Сигурно сте прав. Но както виждате, нося пистолетите си и съм не по-малко опасен от тях.

Изведнъж Дролайт забеляза нещо.

— Къде е другият кон? — попита той.

— Какво?

— Другият кон! С който ще отида в Лондон! O, Ласелс, колко сте разсеян! Как ще стигна в Лондон без кон?

Ласелс се засмя.

— На ваше място бих предпочел да не ходя там. Дълговете ви може и да са платени — аз лично ги платих, — но Лондон е пълен с хора, които ви мразят и биха направили всичко възможно да ви напакостят.

Дролайт гледаше, сякаш не разбираше и дума от това. Той закрещя с пронизителен глас:

— Но аз нося заръки от магьосника! Имам да предам послания на куп хора! Трябва да тръгна веднага! Не бива да отлагам нито час повече!

Ласелс се намръщи.

— Пиян ли сте? Бълнувате ли? Норел не ви е молил да предавате нищо на никого. Ако имаше задачи за вас, щеше да ви ги предаде чрез мен, а и впрочем…

— Не Норел. Стрейндж!

Ласелс застина неподвижно на седлото. Конят пръхтеше и пристъпяше, но конникът изобщо не помръдваше. После Ласелс заговори с опасно тих глас:

— Какво говорите, за Бога? Стрейндж! Как смеете да ми говорите за Стрейндж? Съветвам ви занапред да мислите по-внимателно, преди да говорите. Вече ми е достатъчно неприятно. Мисля, че инструкциите ви бяха съвсем ясни. Трябваше да останете във Венеция до заминаването на Стрейндж. Но вие сте тук. А той е там.

— Нищо не можех да направя! Трябваше да замина! Вие не разбирате. Аз го видях и той ми каза…

Ласелс махна с ръка.

— Нямам желание да водя този разговор насред пътя. Да влезем в гората.

— В гората! — малкото цвят, останал по лицето на Дролайт, изчезна. — О, не! За нищо на света! Няма да вляза там! Не ме молете!

— Какво искате да кажете? — Ласелс се огледа, по-малко самоуверен отпреди. — Стрейндж е накарал дърветата да ни шпионират?

— Не, не. Не е това. Не мога да го обясня. Те ме дебнат. Познават ме! Не мога да вляза!

Дролайт нямаше думи, с които да опише преживяното. Той размаха ръце, сякаш се опитваше да покаже на Ласелс реките, които се бяха сгушили в краката му, дърветата, които го бяха пронизали, камъните, които му бяха служили за сърце, дробове и стомах.

Ласелс вдигна камшика си.

— Нямам никаква представа за какво говорите — той подкара коня си към Дролайт и размаха камшика.

Бедният Дролайт никога не се бе отличавал с голяма смелост и с хленчене тръгна между дърветата. Ръкавът му се закачи за един храст и той изкрещя.

— О, тихо! — смъмри го Ласелс, — Някой ще си помисли, че тук става убийство. Те вървяха, докато стигнаха малка полянка. Ласелс слезе от коня си и го върза за едно дърво. Извади два пистолета от кобурите в седлото и ги пъхна в джобовете на палтото си. После се обърна към Дролайт.

— Значи сте видели Стрейндж? Добре — всъщност дори отлично. Бях убеден, че сте твърде страхлив, за да застанете пред него.

— Помислих, че ще ме превърне в нещо ужасно.

Ласелс с отвращение огледа мръсните дрехи и изнуреното лице на Дролайт.

— Сигурен ли сте, че не е успял?

— Какво? — попита Дролайт.

— Защо просто не го убихте? Там, в мрака? Били сте сами, предполагам? Никой нямаше да разбере.

— O, да. Какво по-лесно от това? Той е висок, умен, ловък и жесток. Аз — нито едно от изброените.

— Аз бих го направил — каза Ласелс.

— Наистина ли? Е, в такъв случай вървете във Венеция и опитайте.

— Къде е той сега?

— В мрака. Във Венеция. Но ще дойде в Англия.

— Той ли го каза?

— Да. Нали ви казах, нося послания; едно за Чайлдърмас, едно за Норел и едно за всички магьосници в Англия.

— И какви са те?

— Трябва да предам на Чайлдърмас, че лейди Поул не е възкресена от мъртвите по начина, по който Норел казва: той е поискал помощ от фея и феята е направила някои неща — лоши неща. И трябва да дам на Чайлдърмас една кутийка. Това е първото послание. На Норел трябва да кажа, че Стрейндж се връща.