Това е третото послание.

Ласелс се замисли.

— Какво има в кутийката?

— Не знам.

— Защо? Заключена ли е? С магия?

Дролайт затвори очи и поклати глава.

— И това не знам.

Ласелс се разсмя на висок глас.

— Нали не искате да ми кажете, че от седмици държите у себе си тази кутийка и не сте направили опит да я отворите? Точно вие! Когато идвахте в дома ми, и за миг не смеех да ви оставя сам. Знаех, че ще прочетете писмата ми и на другата сутрин делата ми ще бъдат достояние на всички.

Дролайт заби поглед в земята. Сякаш се сви в дрехите си. Това го направи да изглежда още по-окаян отпреди — ако изобщо беше възможно. Човек би си помислил, че се срамува заради миналите си прегрешения, но причината беше друга.

— Страхувам се — каза той.

Ласелс нетърпеливо изсумтя.

— Къде е кутийката? — кресна той. — Дайте ми я!

Дролайт бръкна в джоба на палтото си и извади нещо увито в мръсна носна кърпа. Кърпата беше завързана на множество невероятно сложни възелчета, за да попречи на кутийката случайно да се отвори. Дролайт я подаде на Ласелс.

С поредица от гримаси, изразяващи дълбока погнуса, Ласелс се зае да развързва възелчетата. Когато свърши, отвори кутийката. Секунда мълчание.

— Ама че сте глупак — отбеляза Ласелс, затвори с трясък капака на кутийката и я прибра в джоба си.

— О! Но аз трябва да… — започна Дролайт, като безуспешно протягаше ръце нагоре.

— Казахте, че посланията са три. Кое е последното?

— Не мисля, че ще го разберете.

— Какво? Вие го разбирате, но аз няма да мога? Сигурно доста сте поумнели в Италия.

— Не това имах предвид.

— Тогава какво имахте предвид? Казвайте бързо. Този разговор започна да ми дотяга.

— Стрейндж каза, че дървото говори на камъка. Камъкът говори на водата. Каза, че магьосниците могат да се учат на магия от горите, скалите и така нататък. Каза, че старите съюзи на Джон Ъскглас са още в сила.

— Джон Ъскглас, Джон Ъскглас! Как ми омръзна да слушам това име! Но напоследък всички безспирно го повтарят. Дори Норел. Не разбирам защо: няма го от четиристотин години.

Дролайт отново протегна ръка. — Върнете ми кутийката. Трябва да…

— Какво, по дяволите, ви става? Не разбирате ли? Посланията ви никога няма да бъдат доставени — освен това до Норел, а него ще доставя аз.

Дролайт нададе тревожен вой.

— Моля ви, моля ви! Не ме карайте да го подвеждам! Не разбирате. Той ще ме убие! Или по-лошо!

Ласелс разпери ръце и се огледа, сякаш приканваше гората да стане свидетел на това нелепо изказване.

— Наистина ли вярвате, че ще ви позволя да унищожите Норел? Сиреч да унищожите мен?

— Вината не е моя! Не е моя! Не смея да оспорвам заповедите му!

— Жалък червей! Какво търсиш между двама души като Стрейндж и мен? Ние ще те смажем.

Дролайт издаде звук, подобен на уплашено скимтене. Погледна Ласелс със странни помътнели очи. Сякаш искаше да каже нещо. После с изненадваща бързина се обърна и побягна между дърветата.

Ласелс не си направи труда да го последва. Той просто вдигна един от пистолетите си, прицели се и стреля.

Куршумът уцели Дролайт в бедрото и мигновено образува мокро червено цвете от кръв и плът сред сиво-бялата гора. Дролайт изкрещя и падна с трясък в едни храсти. Опита се да продължи напред с пълзене, но кракът му беше безжизнен, а освен това храстите го дърпаха за дрехите и той не можеше да се освободи от тях. Обърна глава и видя Ласелс да върви към него: страхът и болката изкривиха чертите му до неузнаваемост.

Ласелс стреля с втория пистолет.

Лявата половина на главата на Дролайт се пукна като яйце или портокал. Той се сгърчи няколко пъти и остана неподвижен.

Макар че нямаше кой да го види и макар че кръвта блъскаше в ушите му, в гърдите му, в цялото му тяло, Ласелс не си позволи да покаже и най-малкия признак на вълнение: стори му се, че това не би подхождало на един джентълмен.

Той имаше лакей, който обичаше да чете историите за убийства и обесвания в „Нюгейт Календар“ и „Малифактърс Реджистър“. Понякога Ласелс за развлечение прелистваше някоя от тези книги. Историите в тях имаха една характерна особеност: убиецът, колкото и смело да се държеше по време на убийството, скоро след това се поддаваше на емоции, които го караха да действа по странен, неразумен начин и винаги водеха до неговата гибел. Ласелс не вярваше в правдивостта на тези истории, но за по-сигурно потърси у себе си признаци на угризения или страх. Не откри нищо. Всъщност основната мисъл в главата му беше, че малко неща на света са по-грозни от това. „Наистина — помисли си той, — ако преди три-четири години Дролайт знаеше, че ще стигне дотук, сам щеше да ме помоли да го убия.“

Нещо изшумоля. Ласелс с учудване забеляза, че от дясното око на Дролайт се подава тънка вейка (лявото беше размазано от изстрела). Около врата и гърдите му се увиваха филизи бръшлян. Една клонка джел беше пробила дланта му, през стъпалото му никнеше млада брезичка, от корема му стърчеше глог. Сякаш самата гора го беше разпнала. Но дърветата не бяха спрели дотук: те продължаваха да растат. Плетеница от бронзовожълти и пурпурни стебла скри унищоженото му лице, тялото и крайниците му започнаха да гният — растенията и другите живи същества отнемаха силата им. За кратко време от Кристофър Дролайт не остана нищо. Дърветата, камъните и земята го бяха поели в себе си, но във формите им все още можеха да се различат следи от някогашния човек.

„Този храст беше ръката му, струва ми се — разсъждаваше Ласелс. — Този камък… може би сърцето му? Той е също толкова малък и също толкова корав.“ Ласелс се разсмя.

— Ето това е нелепото в магията на Стрейндж — каза той сам на себе си. — Рано или късно се обръща срещу него.

Качи се на коня си и го подкара обратно към пътя.

Средата на февруари 1817 година