Той замълча.

Но Чайлдърмас като че ли разбра, изпъшка от досада и се отдалечи.

В шест вечерта вратата на библиотеката се отвори и влезе Ласелс. Изглеждаше както никога досега: косата му беше разрошена, шалчето му — мръсно от прах и пот, а палтото и ботушите му бяха опръскани с кал.

— Прави бяхме, мистър Норел! — извика той. — Стрейндж идва!

— Кога? — попита мистър Норел пребледнял.

— Не знам. Не е бил така любезен да ни съобщи тези подробности, но трябва час по-скоро да потеглим към абатството Хъртфю!

— Можем да тръгнем веднага. Всичко е готово. Значи сте се срещнали с Дролайт? Той тук ли е? — мистър Норел наклони глава встрани, за да види дали Дролайт не стои зад Ласелс.

— Не, не го видях. Чаках го, но той така и не дойде. Не се бойте, сър (мистър Норел се канеше да го прекъсне). Получих писмо от него. Разполагаме с всички необходими сведения.

— Писмо! Може ли да го видя?

— Разбира се! Ще имаме достатъчно време за това по пътя. Трябва да тръгваме. Не бива да се бавим заради мен. Нуждите ми са скромни, каквото нямам, мога да мина и без него.

Това беше малко странно. Нуждите на Ласелс никога не бяха скромни. Те бяха безбройни и трудни за задоволяване.

— Хайде, хайде, мистър Норел. Размърдайте се. Стрейндж идва! Той излезе от стаята. По-късно мистър Норел научи от Лукас, че Ласелс дори не поискал вода да се измие или питие да се освежи. Просто се качил в каретата, седнал в ъгъла и зачакал.

В осем вечерта те пътуваха към Йоркшир. Мистър Норел и Ласелс седяха в каретата, Лукас и Дейви — на капрата, а Чайлдърмас яздеше отстрани. На бариерата в Айлингтън Лукас спря да плати. Въздухът миришеше на сняг.

Мистър Норел се загледа в ярко осветената витрина на един магазин. Магазинът беше изискан, грижливо подреден, с модни столове за клиентите: всъщност толкова изискан, че не беше ясно какво се продава в него. На един стол бе сложена купчина пъстроцветни неща, но дали бяха шалове, платове за рокли или нещо друго — мистър Норел не можеше да определи. В магазина имаше три жени. Едната беше клиент — елегантна, стилно облечена дама с жакет като от униформа на хусар, поръбен с кожички и шнурове. На главата й имаше спретната кожена шапка и тя непрекъснато я докосваше, сякаш се боеше да не падне. Продавачката беше по-дискретно облечена в непретенциозна тъмна рокля, а малката й помощничка гледаше почтително и нервно присядаше в реверанс всеки път, щом някой я погледнеше. Елегантната дама и продавачката не се занимаваха с търговия: те оживено разговаряха и се смееха. Тази сцена беше много далеч от обичайните интереси на мистър Норел, но го развълнува по начин, неразбираем за него. Той неволно се замисли за мисис Стрейндж и лейди Поул. После нещо прелетя между него и веселата сцена — нещо като тъмно петно. Мистър Норел си каза, че това е гарван.

Пътната такса беше платена, Дейви размаха поводите и каретата продължи към Арката.

Заваля сняг. Влажен вятър брулеше стените на каретата и я караше да се клатушка, проникваше през всяка дупка и пролука и вледеняваше раменете, носовете и краката на пътниците. Мистър Норел не се чувстваше по-уютно от факта, че Ласелс беше в много особено настроение. Той беше въодушевен, почти ликуваше, макар че мистър Норел не можеше да проумее защо. Когато вятърът виеше, Ласелс се смееше, сякаш подозираше, че вятърът иска да го уплаши, и държеше да му покаже, че не се страхува.

Той забеляза, че мистър Норел го наблюдава, и каза:

— Напоследък много мислих. Какво толкова е станало? Ние с вас, сър, бързо ще надвием Стрейндж въпреки всичките му трикове. Тези министри са като стари баби! Отвращават ме! Толкова шум за един луд! Смешно ми е само като си помисля. Разбира се, Ливърпул и Сидмаут са най-лошите! Години наред не смееха да си покажат носа навън, защото се страхуваха от Бонапарт, а сега Стрейндж ги ужасява само с факта, че е полудял.

— O, грешите! — заяви мистър Норел. — Наистина! Заплахата от Стрейндж е огромна — Бонапарт е нищо в сравнение с нея. Но вие не ми казахте какво пише Дролайт. Много бих искал да видя писмото му. Ще кажа на Дейви да спре при „Ейнджъл“ в Хадли и тогава…

— Но то не е у мен. Оставих го на „Брутън Стрийт“.

Ласелс се засмя.

— Мистър Норел! Не се тревожете! Не ви ли казах, че няма значение? Спомням си писмото съвсем точно.

— Какво пише в него?

— Че Стрейндж е луд и е пленник на вечния мрак — все неща, които вече знаем. И…

— Как се проявява лудостта му? — попита мистър Норел. Кратко мълчание.

— Предимно в говорене на безсмислици. Но той и преди го е правил, нали? — Ласелс се разсмя. После забеляза физиономията на мистър Норел и продължи по-сериозно: — Дрънка безсмислици за дървета, камъни, Джон Ъскглас и… — той се огледа в търсене на вдъхновение — невидими кочияши. А, да! Това ще ви се стори забавно! Държи у себе си пръсти от ръцете на няколко венециански девойки. Откраднал ги е! И крие тези откраднати пръсти в малки кутийки!

— Пръсти! — тревожно възкликна мистър Норел. Това като че ли пораждаше у него неприятни асоциации. Той се замисли за момент, но не можа да си спомни нищо. — Дролайт описва ли мрака? Казва ли нещо, което може да ни помогне да го разберем?

— Не. Срещнал се е със Стрейндж и Стрейндж му е предал съобщение за вас. Казал е, че идва. Това е същината на писмото.

Те потънаха в мълчание. Мистър Норел задряма, без да иска, но насън няколко пъти чуваше как Ласелс си мърмори нещо в тъмното.

В полунощ смениха конете в „Хейкок Ин“ в Уансфорд. Ласелс и мистър Норел седнаха в общия салон — голяма просто обзаведена стая с ламперия по стените, под, посипан с пясък, и две големи камини.

Вратата се отвори и влезе Чайлдърмас. Той отиде право при Ласелс и се обърна към него със следните думи:

— Лукас казва, че имате писмо от Дролайт, в което той описва какво е видял във Венеция.

Ласелс леко обърна глава, но не погледна Чайлдърмас.

— Може ли да го видя?

— Оставих го на „Брутън Стрийт“.

Чайлдърмас се изненада.

— Добре тогава — каза той. — Лукас може да го донесе. Ще му наемем кон. Ще ни настигне, преди да сме наближили Хъртфю.

Ласелс се усмихна.

— Казах „Брутън Стрийт“, но знаете ли, не съм сигурен, че е там. Мисля, че може да съм го забравил в странноприемницата в Чатъм, където чаках Дролайт. Сигурно са го изхвърлили.

Той отново се обърна към огъня.

Чайлдърмас го изгледа намръщен. После излезе от стаята.

Един прислужник дойде да съобщи, че в двете стаи, приготвени за господата, има топла вода, кърпи и всичко необходимо, за да могат мистър Норел и мистър Ласелс да се освежат.

— В коридора е тъмно като в рог — весело добави той, — затова ви запалих по една свещ.

Мистър Норел взе своята свещ и тръгна по коридора (в който наистина беше много тъмно). Изведнъж отнякъде изскочи Чайлдърмас и го сграбчи за ръката.

— Къде сте мислили, за Бога? — изсъска той. — Да напуснете Лондон без това писмо!

— Но той казва, че помни съдържанието му — заоправдава се мистър Норел.

— O! И вие му вярвате, така ли?

Мистър Норел не отговори и влезе в приготвената за него стая. Изми ръцете и лицето си и докато стоеше надвесен над легена, в огледалото видя леглото зад гърба си. Това легло беше масивно, старомодно и — както често се случва в странноприемниците — твърде голямо за стаята. Четирите стълба от махагон, украсени с резба, високият тъмен балдахин и множеството черни щраусови пера по ъглите му придаваха погребален вид. Сякаш някой го беше довел в тази стая, за да му покаже неговия ковчег. Обзе го странно