МИСТЪР НОРЕЛ СЕ ОБЪРНА и погледна коридора, който доскоро водеше от библиотеката към останалата част на къщата. Ако имаше някаква вероятност този коридор да го отведе обратно при Ласелс и слугите, той щеше да тръгне по него. Но мистър Норел не се съмняваше, че магията на Стрейндж ще го върне отново на мястото, откъдето е тръгнал.

Откъм библиотеката долетя звук и мистър Норел се вцепени от ужас. Зачака, но никой не се появи. След миг си даде сметка, че знае какъв е този звук. Беше го чувал хиляди пъти — това беше възглас на досада, който Стрейндж издаваше, когато не беше съгласен с някой току-що прочетен пасаж. Звукът беше толкова познат и така тясно свързан в съзнанието на мистър Норел с най-щастливия период от живота му, че му даде смелост да отвори вратата и да влезе.

Първото, което го порази, беше огромният брой запалени свещи. Стаята бе обляна в светлина. Стрейндж не си беше направил труда да потърси свещници, просто бе залепил свещите по масите или лавиците. Някои дори стояха върху купчини с книги. Съществуваше голяма опасност библиотеката да се запали. Навсякъде имаше извадени книги — разпилени по масите, свалени на пода. Много от тях лежаха разгърнати на земята със страниците надолу, за да може Стрейндж по-лесно да намери интересуващия го пасаж.

Самият Стрейндж стоеше в дъното на стаята. Изглеждаше много по-слаб, отколкото мистър Норел го помнеше. Беше се избръснал без особено старание, косата му бе разчорлена. Не вдигна глава, когато мистър Норел се приближи.

— Седем души от Норич през 1124 година — каза той, зачетен в книгата, която държеше в ръцете си. — Четирима от Ейсгарт, Йоркшир, на Коледа през 1151, двадесет и трима от Ексетър през 1201, един от Хадърсейдж, Дарбишир, през 1243 — всичките омагьосани и отведени във Феерия. Така и не е успял да разреши този проблем.

Стрейндж говореше толкова спокойно, че мистър Норел, който очакваше всеки момент да го порази магически гръм, се огледа да види дали в стаята няма още някой.

— Моля? — попита накрая той.

— Джон Ъскглас — каза Стрейндж, все така без да вдига глава. — Не е могъл да попречи на феите да отвличат християни. Как да вярвам, че ще успея да направя това, което той не е успял? — и продължи да чете по-нататък. — Харесва ми лабиринтът ви — небрежно отбеляза той. — Хикман ли използвахте?

— Какво? Не. Де Чийп.

— Де Чийп? Наистина? — Стрейндж за пръв път погледна учителя си. — Винаги съм го смятал за незначителен учен, който няма нито една оригинална мисъл в главата си.

— Той не е по вкуса на хора, които обичат показностите — нервно отвърна мистър Норел, несигурен дали това спокойствие на Стрейндж ще продължи дълго. — Интересувал се е от лабиринти, магически пътеки, заклинания, които се произнасят в комбинация с определени стъпки и движения — такива неща. Магиите му се описват надълго и нашироко в „Напътствия“ на Беласис… — той направи пауза — …която не сте чели. Единственият екземпляр от тази книга е тук. Ще я намерите на третия рафт до прозореца — мистър Норел посочи натам и установи, че рафтът е празен. — Или може би на пода — предположи той. — В онази купчина.

— След малко ще проверя — каза Стрейндж.

— Вашият лабиринт е забележителен — отбеляза мистър Норел. — Прекарах половината нощ в опити да се измъкна от него.

— O, постъпих както обикновено при подобни обстоятелства — небрежно отвърна Стрейндж. — Копирах ви и внесох някои дребни подобрения. Откога е така?

— Моля?

— Откога се намирам в тъмнината?

— От началото на декември.

— А сега кой месец сме?

— Февруари.

— Три месеца! — възкликна Стрейндж. — Три месеца! Мислех, че са минали години!

Мистър Норел си беше представял този разговор много пъти. Всеки път въображението му бе рисувало Стрейндж гневен и отмъстителен, а самия него въоръжен със силни аргументи в своя защита. Сега, когато най-после се срещаха, безгрижието на Стрейндж беше повече от смущаващо. Смътната болка, която мистър Норел изпитваше в малкото си свито сърце, се пробуди, пусна нокти и се впи в него с всичка сила. Ръцете му се разтрепериха.

— Аз бях ваш враг! — избухна той. — Унищожих книгата ви — целия тираж освен собствения си екземпляр! Очерних името ви и заговорничих срещу вас! Ласелс и Дролайт разказаха на всички, че сте убили жена си! Аз ги накарах да повярват в това!

— Да — отвърна Стрейндж.

— Но това са ужасни престъпления! Защо не сте ядосан?

Стрейндж като че ли сметна този въпрос за достатъчно логичен и се замисли.

— Предполагам, защото след последната ни среща преживях много неща. Бях дървета и реки, хълмове и камъни. Говорих на звездите, земята и вятъра. Не можете да бъдете елементите, през които се движи цялата английска магия, и да останете себе си. Смятате, че би трябвало да съм ядосан?

Мистър Норел кимна.

На лицето на Стрейндж се появи предишната му иронична усмивка.

— Успокойте се! Предполагам, че един ден ще бъда! След време.

— И направихте всичко това, само за да ме дразните? — попита мистър Норел.

— Да ви дразня? — учуди се Стрейндж. — Не! Направих го, за да спася жена си!

Последва кратко мълчание, през което мистър Норел откри, че не може да погледне Стрейндж в очите.

— Какво искате от мен? — тихо попита той.

— Само това, което винаги съм искал — помощта ви.

— За да развалите магията?

— Да.

Мистър Норел се замисли за момент.

— Стотният юбилей на магията често е най-благоприятен за това — каза той. — Има няколко ритуала и