тялото на коня и ако някой ме спре — е, в случай на нужда ще стрелям. Това е някакъв план. Не много добър, но все пак план.“

Той облече сюртука и палтото си.

Брюър се беше отдалечил малко встрани и щипеше стръкчета суха трева, оголени от вятъра. Чайлдърмас отиде при него. Извади от куфара си парче здраво въже и кутията с пистолетите. Във всеки пистолет пъхна по един куршум и насипа барут.

Обърна се да погледне трупа. Над него се беше надвесил някакъв човек — мъж. Чайлдърмас пъхна пистолетите в джобовете на палтото и се затича към тялото с викове.

Мъжът беше с черни ботуши и черно наметало. Той се бе подпрял с едно коляно на заснежената земя до Винкулус. В първия момент Чайлдърмас помисли, че е Стрейндж; но този мъж не беше толкова висок и телосложението му бе някак по-крехко. Черните му дрехи изглеждаха скъпи и екстравагантни. Но правата му черна коса бе по-дълга, отколкото се считаше за модно сред изисканите господа; тя му придаваше вид на методистки свещеник или на поет романтик.

„Познавам този човек — помисли си Чайлдърмас. — Той е магьосник. Познавам го добре, но защо не мога да си спомня името му?“ На глас каза:

— Тялото е мое, сър! Оставете го!

Мъжът вдигна глава.

— Твое ли, Джон Чайлдърмас? — попита той с лека ирония. — Мислех, че е мое.

Странно, но въпреки дрехите и властния вид речта му бе някак недодялана дори за слуха на Чайлдърмас. Мъжът говореше със северняшко произношение — в това нямаше съмнение, — но Чайлдърмас не можеше да познае какво точно. Може би от Нортумбрия, но примесено с нещо друго — с диалекта на земите отвъд Северно море и което му се стори още по-странно, със силни нотки на френски.

— Е, грешите — Чайлдърмас вдигна пистолетите си. — Ако се наложи, ще стрелям, сър. Но предпочитам да не го правя. Оставете тялото и си вървете по пътя.

Мъжът нищо не каза, само изгледа Чайлдърмас, а после сякаш се отегчи от него и отново се съсредоточи върху тялото.

Чайлдърмас се огледа за кон или екипаж — нещо, което да му подскаже как този човек се е озовал тук. Но нямаше нищо. На цялото голо поле бяха само те двамата, конят, трупът и глогината.

„Все пак някъде трябва да има карета — помисли си той. — По наметалото и ботушите му няма нито едно петънце. Изглеждат така, сякаш току-що ги е почистил лакей. Къде са слугите му?“

Тези мисли го обезпокоиха. Чайлдърмас не вярваше, че ще му бъде трудно да надвие бледия крехък джентълмен с вид на поет, но един кочияш и двама-трима здрави лакеи бяха друго нещо.

— Тези земи ваши ли са, сър? — попита той.

— Да.

— А къде е конят ви? Къде е каретата ви? Къде са слугите ви?

— Нямам кон, Джон Чайлдърмас. Нямам карета. И само един от слугите ми е тук.

— Къде?

Без да откъсва поглед от тялото, мъжът вдигна ръка и посочи напред с тънък бял пръст.

Чайлдърмас погледна в недоумение зад гърба си. Нямаше никого. Само вятър над заснеженото тресавище. Какво имаше предвид мъжът? Да не би вятъра или снега? Чайлдърмас беше чувал за средновековни магьосници, които смятаха природните сили за свои слуги. Изведнъж проумя.

— Какво? Не, сър, грешите! Аз не съм ваш слуга!

— Ти сам го заяви преди три дни — каза мъжът.

Имаше само един човек, който би могъл да се нарече господар на Чайлдърмас. Дали това не беше Норел под някаква неочаквана форма? Аспект на Норел? Чайлдърмас знаеше, че в миналото магьосниците са променяли облика си, за да изтъкнат отделни черти от характера си. Той се помъчи да отгатне коя черта от характера на Гилбърт Норел би могла да се въплъти в блед красив мъж със загадъчен акцент и властен вид. Хрумна му, че напоследък се случват доста странни неща, но това е прекалено.

— Сър! — кресна Чайлдърмас. — Предупредих ви! Оставете тялото!

Мъжът се надвеси още по-ниско над Винкулус. Извади нещо от устата си — мъничък бисер светлина, леко обагрен в сребристо-розово — и го сложи в устата на Винкулус. Тялото потрепери. Не беше треперене на болен човек, но не беше и треперене на здрав: приличаше на трепета на гола бреза при първия полъх на пролетта.

— Отдръпнете се от тялото, сър! — извика Чайлдърмас. — Няма да предупреждавам повече!

Мъжът дори не си направи труда да го погледне. Той прокара пръст по тялото, сякаш пишеше върху него.

Чайлдърмас насочи единия си пистолет малко встрани от лявото му рамо с намерението да го сплаши. Пистолетът произведе съвършен изстрел, разнесе се дим и мирис на барут, от цевта изскочиха искри.

Но оловният куршум не полетя, а като насън увисна във въздуха. Завъртя се, уголеми се и промени формата си. Изведнъж му поникнаха криле, той се превърна в птица и отлетя. В същия миг съзнанието на Чайлдърмас утихна и застина, сякаш беше от камък.

Мъжът прокара пръст по тялото на Винкулус и всички шарки и символи се завъртяха, сякаш бяха написани върху вода. Повтори движението още няколко пъти и когато резултатът го задоволи, спря и се изправи.

— Грешиш — каза мъжът. — Той не е мъртъв.

Приближи се и застана точно пред Чайлдърмас. Безцеремонно, като родител, който иска да почисти изцапаното лице на детето си, мъжът наплюнчи пръст и начерта някакви символи по клепачите, устните и сърцето му. После блъсна лявата му ръка и пистолетът падна на земята. Мъжът начерта символ върху дланта. Обърна се да си върви, но се сети за нещо, погледна назад и прокара пръст по раната на лицето на Чайлдърмас.

Вятърът подхвана падащите снежинки и ги завъртя във въздуха. Брюър изпръхтя, сякаш нещо го бе смутило. За кратко снегът и сенките оформиха картина, изобразяваща строен тъмнокос мъж с наметало и ботуши. В следващия миг картината изчезна.

Чайлдърмас примигна.

— Какво търся тук? — запита се той ядосан. — И защо си говоря сам? Сега не е моментът да се заплесвам!

Във въздуха се носеше мирис на барут. Един от пистолетите му лежеше в снега. Чайлдърмас го вдигна и почувства, че е още топъл, сякаш наскоро беше стрелял с него. Това му се стори странно, но той нямаше време да се чуди, защото някакъв шум го накара да вдигне глава.

Винкулус се надигаше от земята. Правеше го тромаво, с неловки движения, като новородено, което все още не знае как да си служи с крайниците. Той се изправи със залитане, като главата му току се килваше настрана. Отвори уста и закрещя срещу Чайлдърмас. Но звукът, който излезе от гърлото му, не беше звук, а по-скоро безплътната му обвивка.

Това определено бе най-странното нещо, което Чайлдърмас беше виждал през живота си: гол син мъж с подути от кръв очи крещеше беззвучно насред заснежено поле. Гледката бе толкова невероятна, че в първия момент не му хрумваше как да постъпи. Зачуди се дали да не опита едно заклинание на Джилс де Марстън, наречено Възстановяване на изгубения покой, но след като помисли, се сети за нещо по-добро. Извади бутилката кларе, която Лукас му беше дал, и я показа на Винкулус. Последният се успокои и впери поглед в нея.

След четвърт час двамата седяха на земята под глогината, пиеха вино и ядяха ябълки. Винкулус беше облякъл ризата и бричовете си и се бе загърнал в одеяло от седлото на Брюър. Беше се възстановил от обесването с изненадваща бързина. Очите му все още бяха кръвясали, но не изглеждаха така зловещо както преди. Гласът му бе дрезгав и думите му току заглъхваха сред ожесточени пристъпи на кашлица, но се разбираше какво казва.

— Някой се е опитал да ви обеси — съобщи му Чайлдърмас. — Не знам нито кой, нито защо. За щастие ви открих навреме и прерязах въжето.

Докато говореше, той чувстваше как в съзнанието му се оформя смътен въпрос. Представи си Винкулус мъртъв на земята и тънък бял пръст, сочещ към него, Чайлдърмас. Кой го сочеше с пръст? Споменът му се изплъзваше.