В Стеъркрос Хол лейди Поул седеше на масата във всекидневната си и ожесточено пишеше. Масата беше осеяна с гъсто изписани листа хартия. На вратата се почука и в стаята влезе мистър Сегундус.
— Моля за извинение! — каза той. — Може ли да попитам нещо? На сър Уолтър ли пишете?
Тя поклати глава.
— Това са писма до лорд Ливърпул и до редактора на „Таймс“!
— Така ли? — попита мистър Сегундус. — Е, всъщност и аз току-що написах едно писмо — до сър Уолтър, — но съм сигурен, че нищо не би го зарадвало повече от това да прочете един-два реда, написани лично от вас, колкото да го уверите, че сте добре и вече не сте омагьосана.
— Но и вашето писмо ще свърши тази работа. Извинете, мистър Сегундус, но докато скъпата ми мисис Стрейндж и бедният Стивън продължават да бъдат във властта на онзи зъл дух, не мога да мисля за нищо друго! Трябва незабавно да изпратите тези писма! И след като ги свърша, ще пиша до архиепископа на Кентърбъри и до принц-регента!
— Не мислите ли, че може би сър Уолтър е човекът, комуто приляга да се обърне към тези високопоставени господа? Със сигурност…
— Не, нищо подобно! — възкликна лейди Поул възмутена. — Нямам навика да моля хората да правят за мен неща, които съм в състояние да направя сама. И не възнамерявам в рамките на един час да сменя омагьосаната безпомощност с друг вид безпомощност! Впрочем сър Уолтър не би могъл да обясни така добре като мен истинската чудовищност на извършеното от мистър Норел!
В този миг в стаята влезе Чарлс, прислужникът на мистър Сегундус, за да съобщи, че в селото става нещо странно. Високият чернокож мъж, довел Нейно благородие в Стеъркрос, се е появил със сребърна диадема на главата и в компанията на някакъв джентълмен с коса като глухарче и яркозелен сюртук.
— Стивън! Стивън и злият дух! — извика лейди Поул. — Бързо, мистър Сегундус! Съберете всичките си сили! На вас разчитаме да го победите! Освободете Стивън, тъй както освободихте мен!
— Да победя фея! — възкликна ужасен мистър Сегундус. — О, не! Не мога. Нужен ви е много по-велик магьосник…
— Глупости! — кресна лейди Поул с блеснали очи. — Спомнете си какво ви каза Чайлдърмас. Годините ви на учение са ви подготвили! Трябва само да опитате!
— Но аз не знам… — безпомощно възрази мистър Сегундус.
Нямаше значение какво знае и какво — не. Лейди Поул вече беше излязла от стаята и тъй като се считаше длъжен да я пази, той бе принуден да се втурне след нея.
В Хъртфю двамата магьосници намериха „Езика на птиците“ — тя беше на масата, разгърната на страницата, където бе отпечатано древното заклинание. Но проблемът с назоваването на Джон Ъскглас оставаше нерешен. Норел седеше надвесен над сребърния съд с вода и правеше магии за установяване на местонахождение. Вече беше изпробвал всички имена и произвища, за които можаха да се сетят, и магията не разпознаваше нито едно от тях. Водата в сребърния съд оставаше тъмна и непроницаема. — Какво е името му на езика на феите? — попита Стрейндж.
— Изгубено е — отвърна Норел.
— Опитахме ли с „Краля на Севера“?
— Да.
— Хм — Стрейндж помисли малко и каза: — Какво беше онова странно прозвище, което споменахте? С което е наричал сам себе си? Роб или нещо такова?
— Роб без име?
— Да. Опитайте с него.
Норел го погледна с колебание, но направи магията, като търсеше роб без име. Веднага се появи синкава светлинка. Норел продължи да чертае линии и робът без име се оказа в Йоркшир — приблизително на същото място, където по-рано се бе появил Джон Ъскглас.
— Ето! — възкликна победоносно Стрейндж. — Всичките ни тревоги са били напразни. Той е още тук…
— Не мисля, че това е същият човек — прекъсна го Норел. — Изглежда ми различен.
— Мистър Норел, моля ви, не бъдете капризен! Кой друг може да бъде? Колко безименни роби има според вас в Йоркшир?
Въпросът беше толкова логичен, че мистър Норел престана да възразява.
— А сега да направим магията — каза Стрейндж, взе книгата и започна да чете заклинанието. Той се обърна към английските дървета, към английските хълмове, към слънцето, водата, птиците, земята и камъните. Обърна се последователно към всички и ги призова да се покорят на роба без име.
Стивън и джентълменът стигнаха до коларския мост, който водеше към Стеъркрос Хол.
В селото беше тихо, почти не се мяркаха хора. Пред една врата момиче в тънка рокля и вълнен шал изливаше мляко от дървено ведро в корито за сирене. По пътеката край къщата се зададе мъж с гамаши и широкопола шапка; след него тичаше куче. Когато мъжът и кучето заобиколиха ъгъла на къщата, той и момичето се усмихнаха един на друг, а кучето радостно залая. Тази проста домашна сцена друг път би развеселила Стивън, но сега само го накара да изтръпне: той нямаше да се изненада, ако мъжът посегнеше да удари момичето или да го удуши.
Джентълменът вече вървеше по моста. Стивън го последва и…
И всичко се промени. Слънцето надникна иззад един облак и грейна над замръзналите дървета, заблестяха стотици слънчеви зайчета. Светът се превърна в своеобразна мозайка или лабиринт. Стивън си спомни за поверието, че не бива да се прекрачват линиите на каменните плочи. Изведнъж всичко придоби смисъл. Стивън не смееше да направи и крачка. Струваше му се, че ако го стори — ако например стъпи върху тази сянка или онова слънчево петно, — светът ще се промени завинаги.
„Почакайте! — тревожно си мислеше той. — Не съм готов за това! Не съм го обмислил. Не знам какво да правя!“
Но беше твърде късно. Стивън погледна нагоре.
Голите клони на дърветата бяха писмена на фона на небето и макар че не искаше, той успя да ги разчете. Видя, че това е въпрос, зададен му от дърветата.
— Да — отговори Стивън.
Възрастта и мъдростта им му принадлежаха.
Оттатък дърветата имаше висок заснежен хребет, подобен на черта, прокарана по небето. Сянката му падаше синкава на снега отдолу. Тя беше символ на целия студ и коравосърдечие на света. Сянката нарече Стивън крал, когото дълго е чакала. Само една дума от него — и щеше да се спусне и да смаже враговете му. Тя зададе на Стивън въпрос.
— Да — отговори й Стивън.
Силата и суровостта й му принадлежаха.
Черният поток под коларския мост пропя въпроса си.
— Да — отвърна Стивън.
Земята заговори…
— Да — каза той.
Враните, свраките, дроздовете и чинките се обадиха…
— Да — отговори той.
Камъните заговориха…
— Да — каза Стивън. — Да. Да. Да.
Сега цяла Англия лежеше на черната му длан. Всички англичани зависеха от неговата милост. Той можеше да отмъсти за всяка обида. Всяко оскърбление към бедната му майка можеше да бъде заплатено хилядократно. Цяла Англия можеше за миг да рухне. Той можеше да срути къщите над главите на обитателите им. Да заповяда на хълмовете и долините да се затворят като усти. Да призове стадо кентаври, да угаси звездите, да свали луната от небето. За миг. За миг. За миг.
В този миг откъм Стеъркрос Хол дотичаха лейди Поул и мистър Сегундус. Лейди Поул впери изпепеляващ поглед в джентълмена. Горкият мистър Сегундус беше смаян и объркан.
