процедури…

— Благодаря — отвърна Стрейндж с ясно доловима нотка на сарказъм, — но се надявах на нещо по- бързо.

— Смъртта на магьосника слага край на всички негови договори и магии, но…

— А, да! Точно така! — нетърпеливо заговори Стрейндж. — Смъртта на магьосника! Във Венеция често мислих за това. С цялата английска магия на мое разположение можех да го убия по всевъзможни начини. Да го накарам да падне от много високо. Да го изгоря със светкавици. Да преместя планини и да го смажа под тях. Ако залогът беше моята свобода, със сигурност щях да опитам. Но не става въпрос за моята свобода, а за тази на Арабела и ако опитът ми се окажеше несполучлив, ако той убиеше мен, тогава съдбата й щеше да бъде решена завинаги. Затова се заех да търся други възможности. И стигнах до извода, че само един човек на този свят — и всички светове, съществували някога — ще знае как да победя врага си. Само един човек може да ме посъветва как да постъпя. Реших, че е дошло време да говоря с него.

Мистър Норел изглеждаше по-уплашен от всякога.

— O! Но трябва да ви кажа, че аз вече не се считам за ваш наставник. Вярно е, че съм прочел много повече книги от вас и ще се радвам да ви помогна с каквото мога, но не мога да ви дам гаранции, че ще постигна нещо повече от вас.

Стрейндж се намръщи.

— Какво? За какво говорите? Нямах предвид вас! Имах предвид Джон Ъскглас. Искам помощта ви, за да призова Джон Ъскглас.

Мистър Норел задиша тежко. Въздухът потрепери, сякаш някой наблизо беше изсвирил много ниска нота. Той мъчително усещаше присъствието на мрака, който ги заобикаляше, на новите звезди над тях, на тишината на спрелите часовници. Това беше един-единствен дълъг черен миг, разтегнат до безкрайност, който го обгръщаше, задушаваше го. И в този миг съвсем не му бе трудно да повярва, че Джон Ъскглас е наблизо — на една магия разстояние, — че гъстите сенки в ъглите на стаята са диплите на робата му, че струйките дим от стопяващите се свещи са гарвановите пера на шлема му.

Но Стрейндж съвсем не изглеждаше обзет от подобни страхове. Той леко се приведе с любезна полуусмивка.

— Хайде, мистър Норел — прошепна младият магьосник. — Много е скучно да се работи за лорд Ливърпул. Не ви ли е омръзнало? Нека други магьосници правят заклинания за защита на скали и брегове. Скоро ще има предостатъчно хора за тази работа! Нека ние с вас направим нещо изключително!

Отново мълчание.

— Страхувате се — каза Стрейндж и недоволно се отдръпна.

— Страхувам се! — избухна Норел. — Разбира се, че се страхувам! Би било лудост — пълна лудост — да изпитвам нещо друго! Но не това ме спира. Просто няма да се получи. Каквото и да се надявате да постигнете, няма да се получи. Дори ако успеем да го призовем — което може и да стане с общи усилия, — той няма да ви помогне по начина, който очаквате. Кралете не задоволяват празното любопитство на хората — най-малко този крал.

— Наричате празно любопитство… — започна Стрейндж.

— Не, не! — побърза да го прекъсне Норел. — Не аз. Само ви обяснявам как ще го възприеме той. Какво го е грижа за съдбата на две изгубени жени? Вие мислите за Джон Ъскглас като за обикновен човек. Имам предвид, за човек като вас и мен. Той е отгледан и възпитан във Феерия. За него обичаите на феите са нещо естествено — а повечето феи държат християнски пленници. Самият той е бил такъв пленник. Няма да види нищо необичайно в това. Няма да разбере.

— Тогава аз ще му обясня. Мистър Норел, промених Англия, за да спася жена си. Промених света. Няма да се уплаша да призова един човек, колкото и могъщ да е той. Хайде, сър! Няма смисъл да спорим за това. Първата ни задача е да го доведем тук. Откъде ще започнем?

Мистър Норел въздъхна.

— Това не е обикновено призоваване. Съществуват затруднения, характерни само за магиите, свързани с Джон Ъскглас.

— Като например?

— Ами първо не знаем как да го наричаме. Заклинанията за призоваване изискват магьосникът да бъде много конкретен по отношение на имената. Никое от имената, с които наричаме Джон Ъскглас, не е истинското му име. Както разказват легендите, той е отведен във Феерия, преди да бъде кръстен, и така става безименно дете, което живее в бръф. Често говори за себе си като за „роб без име“. Разбира се, феите му дават име на своя език, но когато се завръща в Англия, той се отрича от него. Колкото до прозвищата му — Кралят Гарван, Черният крал, Кралят на Севера, — те са измислени от други хора, не от него.

— Да, да! — възкликна нетърпеливо Стрейндж. — Знам това! Но нали Джон Ъскглас е истинското му име?

— О, нищо подобно! Това е името на млад нормански аристократ, починал, струва ми се, през лятото на 1097 година. Кралят — нашият Джон Ъскглас — твърдял, че този човек е негов баща, но мнозина се съмняват дали те изобщо са били роднини. Мисля, че това объркване в имената и прозвищата му не е случайно. Кралят е знаел, че винаги ще привлича вниманието на останалите магьосници, затова е решил да се предпази от натрапчивите им магии, като съзнателно ги обърка.

— Тогава какво да правя? — Стрейндж защрака с пръсти. — Посъветвайте ме!

Мистър Норел примигна с малките си очички. Не беше свикнал да разсъждава толкова бързо.

— Ако използваме обикновено английско заклинание за призоваване — а аз ви съветвам да изберем едно от тях, защото няма по-добри, — може да направим така, че елементите на магията да идентифицират обекта вместо нас. Ще ни трябва пратеник, път и дар181. Ако изберем предмети, които вече познават краля, и то добре, тогава няма да е от значение, че не можем да го назовем правилно: те ще го намерят, ще го доведат и ше го обвържат без нашата помощ! Разбирате ли?

Въпреки целия си ужас мистър Норел все повече се въодушевяваше от перспективата да прави магия — нова магия! — с мистър Стрейндж.

— Не — каза Стрейндж. — Изобщо не разбирам.

— Тази къща е построена на земята на краля с камъни от неговото абатство. Край нея тече река — най-много на двеста ярда от стаята, в която се намираме. Тази река често е носила лодката на краля по водите си. В градината ми има круша и ябълка — преки потомци на семките, изплюти от него една лятна вечер, докато седял в абатската градина. Нека камъните на старото абатство бъдат нашите пратеници, нека реката бъде нашият път, нека следващата реколта ябълки и круши от тези дървета бъде нашият дар. Тогава можем да го наречем просто „Краля“. Тези камъни, тази река, тези дървета не знаят друг крал!

— Добре — съгласи се Стрейндж. — А кое заклинание препоръчвате? Има ли нещо подходящо у Беласис?

— Да, три.

— Струва ли си да ги пробваме?

— Не, не бих казал — мистър Норел отвори едно чекмедже и извади лист хартия. — Това е най-доброто, което знам. Нямам навика да използвам заклинания за призоваване, но ако ми се наложи, бих се спрял на него.

Той го подаде на Стрейндж. Листът беше изписан с дребния старателен почерк на мистър Норел. Най- горният ред гласеше: „Мистър Стрейндж — заклинание за призоваване“.

— Това е заклинанието, с което сте призовали Мария Авесалом182 — обясни Норел. — Аз внесох някои промени. Пропуснах флорилегиума, който сте преписали дума по дума от Ормскърк. Както знаете, аз нямам високо мнение за флорилегиите като цяло, а този ми се вижда особено безсмислен. Добавих епитом за предпазване и освобождаване и подправка за молба, макар че не вярвам да ни помогнат особено в този случай183.

— Сега това заклинание е също толкова ваше, колкото и мое — отбеляза Стрейндж. В тона му нямаше и следа от неприязън или завист.

— Не, не — възрази Норел. — Тъканта е изцяло ваша. Аз само изгладих ръбовете.