това. Ако не беше сегашното му състояние, вече отдавна да са го арестували. И всички знаят, че другият магьосник е автор на тези лъжи и полуистини. Може би Стрейндж е дошъл да отмъсти на учителя си.

Няколко секунди джентълменът се взираше в Стивън. После избухна в смях и настроението му рязко се подобри.

— Няма от какво да се боим, Стивън! — обяви той със задоволство. — Магьосниците се карат помежду си и се мразят! Но са безсилни един без друг. Колко ме радва това! Колко съм щастлив, че имам вас за съветник! И по една случайност точно днес исках да ви направя чудесен подарък — нещо, което отдавна искате!

— Така ли, сър? — попита Стивън с въздишка. — Ще ми бъде много приятно.

— И все пак трябва да убием някого — отсече джентълменът, връщайки се към предишната тема на разговор. — Тази сутрин не бях на себе си от тревога и някой трябва да умре. Какво ще кажете за стария магьосник? О, почакайте! Това ще ядоса младия, а аз не искам да става така! А съпругът на лейди Поул? Той е висок и нагъл и се държи с вас като със слуга!

— Но аз съм слуга, сър.

— Или кралят на Англия! Да, това е отличен план! Да отидем веднага при краля на Англия. Вие ще го убиете и ще станете крал на негово място! Пазите ли държавата, короната и скиптъра, които ви дадох?

— Но законите на Великобритания не позволяват… — понечи да възрази Стивън.

— Законите на Великобритания! Пфу! Каква безсмислица! Надявах се досега да сте разбрали, че законите на Великобритания са чисто и просто свидетелство за капризите и приумиците на човечеството. Съгласно древните закони, на които се подчинява моят народ, крал става този, който убие предишния крал.

— Но, сър! Спомнете си колко харесахте стария джентълмен, когато се запознахте с него!

— Хм… Така е. Но по толкова важен въпрос аз съм готов да пренебрегна личните си симпатии. Затруднението идва оттам, че ние имаме твърде много врагове, Стивън! В Англия има твърде много зли хора! Сетих се! Ще попитам някого от съюзниците си кой е най-големият ни враг. Трябва да внимаваме. Да проявим съобразителност. Да формулираме въпроса си съвсем точно178. Ще помоля Северния вятър и Зората да ни отведат незабавно при онзи човек в Англия, чието съществуване представлява най-голяма заплаха за мен! И после ще го убием, който и да е той. Сигурно забелязвате, Стивън, че говоря само за себе си, но аз считам вашата и моята съдба за така тясно свързани, че между тях няма никаква разлика. Което е опасно за мен, е опасно и за вас! Сега вземете короната, държавата и скиптъра си и кажете сбогом на местата, свързани с робския ви живот! Може да се окаже, че ги виждате за последен път!

— Но… — понечи да каже Стивън.

Беше късно. Джентълменът вдигна дългите си бели ръце и изящно ги размаха.

Стивън очакваше да застанат пред единия или другия магьосник, може би и пред двамата. Вместо това той и джентълменът се озоваха сред обширно пусто тресавище, покрито със сняг. Снегът продължаваше да вали. От едната страна земята се сливаше с надвисналото сиво небе, от другата страна се откриваше замъглен изглед към далечни бели хълмове. Сред целия този пуст пейзаж стърчеше едно-единствено дърво — крива глогина — недалеч от мястото, където се намираха. Стивън си помисли, че гледката много му напомня тресавището край Стеъркрос Хол.

— Е, това е много странно! — отбеляза джентълменът. — Не виждам никого, а вие?

— Не, сър-отвърна Стивън с облекчение. — Никого. Да се връщаме в Лондон.

— Не разбирам… О, почакайте! Там има някой!

На половин миля от тях се виждаше нещо като път или мост. По него бавно се движеха кон и каруца. Когато наближи глогината, каруцата спря и от нея слезе човек. Той с усилие закрачи през тресавището към тях.

— Отлично! — възкликна джентълменът. — Сега ще видим най-злия и най-могъщия си враг! Сложете короната на главата си, Стивън! Нека врагът потрепери пред властта и величието ни! Прекрасно! Вдигнете скиптъра! Да, да! Хванете държавата, ето така! Колко сте красив! Колко сте величествен! А сега, Стивън, тъй като разполагаме с още малко време преди идването му… — джентълменът се загледа в дребния силует в далечината, който бавно напредваше през заснеженото тресавище. — Имам да ви кажа нещо. Коя дата сме днес?

— Петнадесети февруари, сър. Денят на свети Антоний.

— Ха! Какъв отегчителен светец! Е, в бъдеще народът на Англия ще има по-добър повод за празнуване на петнадесети февруари от живота на монах, който пази хората от дъжд и намира изгубените им напръстници!179

— Наистина ли, сър? И какъв ще е той?

— Името на Стивън Блек!

— Моля?

— Нали ви казах, Стивън, че ще намеря истинското ви име?

— Какво? Значи майка ми наистина ми е дала име!

— Да, така е! Точно както предполагах — което не е изненада за никого, защото аз рядко греша. Тя ви е дала име на своя език. Име, което често е чувала сред народа си като момиче. Дала ви е име, но не го е казала на нито една жива душа. Дори не го е прошепнала в детското ви ушенце. Не е имала време, защото смъртта я е споходила внезапно и я е заварила неподготвена.

В съзнанието на Стивън изплува картина: тъмният задушен трюм на кораба, майка му, измъчена от родилни болки, заобиколена от непознати, той като новородено бебе в скута й. Дали изобщо е знаела езика на останалите хора на кораба? Стивън нямаше как да разбере. Колко ли самотна се е чувствала? В този миг той беше готов да пожертва всичко, за да отиде при нея и да я утеши, но между тях лежаха дългите години на живота му. Стивън почувства как в сърцето му се надига нова омраза към англичаните. Само преди минути с цената на големи усилия той убеждаваше джентълмена да не убива Стрейндж, но какво го беше грижа дали един англичанин ще умре? Какво го беше грижа за съдбата на който и да било представител на този студен, безчувствен народ?

Стивън с въздишка пропъди тези мисли и откри, че джентълменът продължава да говори.

— …много поучителна история, която демонстрира в съвършенство всички онези качества, с които се славя, а именно саможертва, дружеска преданост, благородна целеустременост, проницателност, изобретателност и смелост.

— Моля?

— Историята за това как открих името ви, Стивън, която се готвя да ви разкажа! Знайте, че майка ви е издъхнала в трюма на кораба „Пенлоу“180, плаващ от Ямайка за Ливърпул. След като е издъхнала — добави джентълменът с делови тон — английските моряци са я разсъблекли и са я хвърлили в морето.

— Ах! — ужаси се Стивън.

— Както можете да си представите, това направи задачата по откриването на името ви неимоверно трудна. Тридесет-четиридесет години по-късно от майка ви бяха останали четири неща: виковете й при раждането, просмукали се в гредите на кораба; костите й — единствените останки от тялото, след като плътта и меките части са били изядени от рибите…

— Ах! — отново възкликна Стивън.

— …роклята й от розов памучен плат, станала притежание на един от моряците, и целувката, която капитанът на кораба откраднал от нея два дни преди смъртта й. А сега — продължи да разказва джентълменът с видимо задоволство — ще видите колко умно и изобретателно проследих пътя на всяка останка по света, за да ги събера и чрез тях да открия славното ви име! „Пенлоу“ хвърлил котва в Ливърпул, където злият дядо на дваж по-злия съпруг на лейди Поул слязъл заедно със слугата си, който държал в ръцете си невръстната ви особа. При следващото си пътуване с крайна цел Лейт, Шотландия „Пенлоу“ попаднал в буря и се разбил. Множеството отломки от корпуса му се разпилели по скалистия бряг, включително гредите, попили виковете на майка ви. Един бедняк ги събрал за покрив и стени на къщата си. Лесно намерих тази къща. Тя се издигаше на ветровит нос над бурното море. В нея в крайна мизерия и теснотия живееха няколко поколения от семейството на бедняка. Трябва да знаете, Стивън, че дървото е упорито и горделиво по природа: то не разказва с готовност каквото знае дори на приятелите си. Винаги е