— Той просто е загрижен за мистър Стрейндж! Всичко това е за негово добро.

Хенри остави писмата на мистър Норел и Ласелс. След като си тръгна, Ласелс каза:

— Следващата ни стъпка е да изпратим някого във Венеция.

— Да, наистина! — съгласи се мистър Норел. — Много бих искал да узная истинското положение на нещата.

— Ах, да, добре — Ласелс презрително се изсмя. — Истинското положение… Мистър Норел замига неразбиращо с малките си очички, но Ласелс не обясни какво е имал предвид.

— Не знам кого можем да изпратим — продължи магьосникът. — Италия е доста далеч. Доколкото знам, пътуването отнема близо две седмици. Не мога да се лиша от Чайлдърмас и за половината от това време.

— Хм — обади се Ласелс, — не е казано, че трябва да е Чайлдърмас. Всъщност има няколко причини да не изпращаме Чайлдърмас. Самият вие го подозирате в симпатия към стрейнджитите. Вижда ми се крайно нежелателно двамата да остават насаме в чужда страна, където могат да заговорничат срещу нас. Не, знам кого можем да изпратим.

На другия ден слугите на Ласелс обиколиха различни части на Лондон. Някои от местата, които посетиха, имаха много лоша слава, като бедняшките квартали „Сейнт Джилс“, „Севън Дайълс“ и „Сафрън Хил“, други бяха изискани и аристократични, като „Голдън Скуеър“, „Сейнт Джеймс“ и „Мейфеър“. Слугите събраха разнородна смесица от хора — шивачи, майстори на ръкавици, шапкари, обущари, лихвари (те бяха особено голям брой), съдебни пристави и пазачи от ареста за длъжници — и ги доведоха в дома на Ласелс на „Брутън Стрийт“. Когато се събраха в кухнята (господарят на къщата нямаше намерение да приема подобни хора в гостната си), Ласелс слезе и плати на всеки определена сума пари от името на някого другиго. Той им съобщи с хладна усмивка, че това е жест на благотворителност. В края на краищата ако не проявяваме щедрост на Коледа, кога друг път?

Три дни по-късно, на Свети Стефан, в Лондон неочаквано се появи херцог Уелингтън. От около година Негово сиятелство живееше в Париж, където командваше окупационната армия на съюзниците. Всъщност едва ли би било преувеличено да се каже, че понастоящем херцог Уелингтън управляваше Франция. Напоследък се задаваше въпросът дали армията на съюзниците трябва да остане във Франция, или може да се разотиде по домовете (каквото бе желанието на французите). През целия ден херцогът бе разговарял насаме с външния секретар лорд Касълрей по този важен въпрос, а по-късно отиде да вечеря с министрите в една къща на „Гросвенър Скуеър“.

Едва бяха започнали да се хранят, когато разговорът замря (рядко явление в присъствието на толкова много политици). Министрите като че ли очакваха някой да каже нещо. Премиер-министърът лорд Ливърпул неловко се изкашля и заговори:

— Може би не сте чули, но в Италия се носи слух, че Стрейндж е полудял. Херцогът се сепна и лъжицата се спря по средата на пътя към устата му.

Той огледа всички присъстващи и отново се съсредоточи върху супата си.

— Не изглеждате особено изненадан от тази новина — отбеляза лорд Ливърпул.

Негово сиятелство избърса уста със салфетката си.

— Не — каза той. — Не съм изненадан.

— Ще ни обясните ли защо? — попита сър Уолтър Поул.

— Мистър Стрейндж е ексцентричен човек — отвърна херцогът. — Околните лесно биха го сметнали за луд. Смея да кажа, че хората не са свикнали да общуват с магьосници.

Министрите очевидно не сметнаха този довод за толкова убедителен, колкото се струваше на Уелингтън. Те му представиха доказателства за лудостта иа Стрейндж: упоритото убеждение на магьосника, че жена му е жива, странното хрумване, че хората имат в главите си свещи и още по-необяснимото обстоятелство, че във Венеция вече не могат да се карат ананаси.

— Моряците, които карат плодовете в града, казват, че ананасите излитат от лодките, сякаш ги изстрелват с оръдия — обясни лорд Сидмаут, дребен сух човечец. — Разбира се, те карат и други плодове — ябълки, круши и така нататък. С другите плодове не се случва нищо, но вече няколко души са пострадали от летящите ананаси. Никой не знае защо магьосникът толкова мрази този плод.

Херцогът не се смути.

— Това нищо не доказва. Уверявам ви, на Пиренейския полуостров той правеше много по-невероятни неща. Но ако наистина е полудял, значи има причина. Послушайте съвета ми, господа, не се тревожете за това.

Последва кратко мълчание, докато министрите разсъждаваха над думите му.

— Искате да кажете, че е полудял нарочно? — попита недоверчиво един.

— Много е вероятно — отвърна херцогът.

— Но защо? — учуди се друг.

— Нямам ни най-малка представа. На Пиренеите се научихме да не му задаваме въпроси. Рано или късно ставаше ясно, че всичките му необясними и чудати действия са част от магиите му. Поставяйте му задачи, но не се учудвайте от нищо, което прави. Така, господа, се подхожда към магьосниците.

— Ах, но още не сте чули всичко! — възкликна първият лорд на Адмиралтейството. — Има и по-лошо. Казват, че той е заобиколен от постоянна тъмнина. Естественият ход на нещата е нарушен и сега една енория във Венеция тъне в безкрайна нощ!

Лорд Сидмаут добави:

— Дори вие, Ваше сиятелство, при цялата си съпричастност към този човек, трябва да признаете, че подобен покров от вечен мрак не води до нищо добро. Независимо от всичко, което магьосникът е направил за страната ни, не можем да се преструваме, че одобряваме покрова на вечния мрак.

Лорд Ливърпул въздъхна.

— Много съжалявам, че стана така. Със Стрейндж можеше да се говори като с обикновен човек. Винаги можех да разчитам на него да ни изтълкува действията на Норел. А сега трябва да намерим някого, който да ни изтълкува действията на Стрейндж.

— Да се обърнем към мистър Норел — предложи лорд Сидмаут.

— Не мисля, че можем да очакваме безпристрастна оценка от него — каза сър Уолтър Поул.

— Тогава какво да правим? — попита първият лорд на Адмиралтейството.

— Да изпратим писмо до австрийците — заяви херцог Уелингтън с обичайния си решителен тон. — Писмо, с което да им напомним за загрижеността на принц-регента и на британското правителство за съдбата на мистър Стрейндж, за това колко много дължи цяла Европа на смелостта и магическите способности на мистър Стрейндж през последните войни. Да им напомним колко неприятно ще ни бъде да научим, че с него се е случило нещо лошо.

— А! — обади се лорд Ливърпул. — Ето тук мненията ни се разделят, Ваше сиятелство. Аз мисля, че ако със Стрейндж се случи нещо лошо, то няма да дойде от австрийците. Много по-вероятно е да дойде от самия Стрейндж.

В средата на януари книжар на име Тайтъс Уоткинс издаде книга, озаглавена „Черните писма“, за която се твърдеше, че съдържа писма на Стрейндж до Хенри Удхоуп. Носеха се слухове, че мистър Норел е платил всички разходи по издаването й. Хенри Удхоуп се кълнеше, че никога не е давал разрешение за публикуване на писмата. Казваше също, че някои от тях са променени: местата, където се споменава за работата на Норел с лейди Поул, са премахнати, а са добавени други неща, много от които навеждат на мисълта, че Стрейндж е убил жена си с магия.

Приблизително по същото време един от приятелите на лорд Байрон, човек на име Скроуп Дейвис, предизвика сензация, когато обяви, че възнамерява да съди мистър Норел от името на лорд Байрон за опит да се сдобие по магически път с частна кореспонденция на Негова светлост. Скроуп Дейвис посети един адвокат в „Линкълнс Ин“ и подписа клетвена декларация, в която заявяваше следното: че наскоро е получил няколко писма от Байрон, в които Негова светлост говори за стълб от вечен мрак, погълнал енорията „Санта Мария Дзобениго“ във Венеция и за лудостта на Джонатан Стрейндж. Скроуп Дейвис оставил писмата на тоалетната масичка в стаята си на „Джърмин Стрийт“ в „Сейнт Джеймс“. Една вечер — според него на 7 януари — той се обличал с намерението да отиде в клуба си. Посегнал да вземе четката си за коса, когато забелязал, че писмата се въртят като сухи листа, подхванати от бриз. Но в стаята нямало бриз, който да

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату