ЕДНА СУТРИН В СРЕДАТА на януари доктор Грейстийл излезе на улицата и спря за момент да оправи ръкавиците си. Когато вдигна глава, случайно забеляза дребен човек, скрил се на завет от вятъра в ъгъла на вратата отсреща.

Всички врати във Венеция са живописни, а понякога и хората, застанали пред тях. Този човек беше доста нисък и въпреки явната си бедност се отличаваше с голяма степен на суетност. Дрехите му бяха много износени и опърпани, но той се бе опитал да подобри вида им, като беше излъскал всичко, което можеше да се излъска, и изчеткал всичко останало. Беше белосал старите си пожълтели ръкавици с толкова много тебешир, че бе оставил дребни тебеширени отпечатъци на вратата зад себе си. На пръв поглед човекът притежаваше всички признаци на франт, а именно дълга верижка за часовник с множество дрънкулки по нея и лорнет; но след по-внимателно вглеждане се виждаше, че той няма верижка за часовник, а само лъскав златен ширит, който старателно бе промушил през илика на едно от копчетата си. Украшенията по верижката също бяха не украшения за часовник, а шепа тенекиени сърчица, кръстчета и образи на Дева Мария — неща, които италианските улични търговци продават за един-два франка. Но най-забележителен беше лорнетът му — любимата дрънкулка на всички суетни дендита. Използват ги, за да оглеждат с недоумение онези, които са недотам модно облечени. Може би този странен дребен човек се чувстваше гол без лорнет и на негово място бе закачил голяма кухненска лъжица.

Доктор Грейстийл грижливо отбеляза в паметта си тези ексцентрични подробности, за да може по-късно да се посмее над тях с приятели. После си спомни, че единственият му приятел в града е Стрейндж, а Стрейндж вече не се интересува от такива неща.

Изведнъж дребният човечец се отдели от вратата и тръгна към доктор Грейстийл. Спря, наклони глава на една страна и каза на английски език:

— Вие ли сте доктор Грейфийлд?

Доктор Грейстийл се стъписа от това, че човекът го е заговорил, и не отвърна веднага.

— Вие ли сте доктор Грейфийлд, приятелят на магьосника?

— Да — отговори учуден доктор Грейстийл. — Но името ми е Грейстийл, сър, не Грейфийлд.

— Хиляди извинения, драги ми докторе! Някой глупак ми е съобщил погрешно името ви. Покрусен съм! Уверявам ви, вие сте последният човек на света, когото бих искал да обидя! Уважението ми към лекарската професия е безгранично! А ето че сега стоите тук с цялото достойнство на човек, който слага лапи и мери пулсове, и си мислите: „Коя е тази странна особа, която смее да ме заговаря на улицата, сякаш съм обикновен човек?“ Позволете да ви се представя! Идвам от Лондон от името на приятели на мистър Стрейндж, които щом чуха до каква степен разумът му се е размътил, така се разтревожиха, че си позволиха да ме изпратят тук, за да разбера как е!

— Хм! — намръщи се доктор Грейстийл. — Честно казано, бих искал да са по-разтревожени. Писах им още в началото на декември — преди шест седмици, сър! Преди шест седмици!

— О, точно така! Покъртително, нали? Те са най-ленивите хора на света! Мислят само за собственото си удобство! Докато вие, единственият верен приятел на магьосника, се терзаете тук, във Венеция! — човекът помълча малко. — Така е, нали? — попита той с напълно променен тон, — Той няма други приятели освен вас?

— Е, лорд Байрон… — започна доктор Грейстийл.

— Байрон! — възкликна дребният човечец. — Наистина! Честна дума! Луд, че и приятел на лорд Байрон! — по тона му личеше, че няма нищо по-лошо на света. — О, скъпи ми доктор Грейстийл! Имам хиляди въпроси към вас! Има ли място, където можем да поговорим на четири очи?

Вратата на дома на доктор Грейстийл бе точно зад гърба му, но неприязънта му към ниския мъж нарастваше с всяка изминала секунда. Въпреки готовността си да помогне на Стрейндж и на приятелите му докторът нямаше желание да кани непознатия в дома си. Затова промърмори нещо за това, че в момента слугата му е излязъл на пазар в града. На няколко пресечки има малко кафене, защо не поговорят там?

Дребният мъж се усмихна с неохотно примирение.

Тръгнаха към кафенето. Пътят им минаваше покрай един канал. Човекът вървеше отдясно на доктор Грейстийл, откъм страната на канала, и говореше, а докторът се оглеждаше. Той случайно беше обърнал поглед към водата и видя как най-неочаквано на повърхността й се появи вълна — една-единствена вълна. Това само по себе си беше достатъчно странно, но онова, което последва, беше още по-необяснимо. Вълната се втурна към тях и се разплиска в каменната стена на канала, и в този момент промени формата си: към крака на дребния мъж се протегнаха водни пръсти, сякаш се опитваха да го дръпнат в канала. Щом водата се докосна до крака му, мъжът изохка и отскочи встрани, но като че ли не забеляза нищо необичайно, а доктор Грейстийл не каза какво е видял.

Кафенето беше гостоприемно убежище от студения влажен януарски въздух. Вътре бе топло и задимено — може би малко тъмно, но тъмнината беше уютна. Боядисаните в кафяво стени и таван бяха потъмнели от времето и тютюневия дим, но искренето на бутилките вино, сиянието на калаените халби, блясъкът на гледжосаните глинени съдове и златните рамки на огледалата правеха обстановката приветлива. На плочките пред печката лежеше влажен ленив спаниел. Доктор Грейстийл неволно докосна ухото му с върха на бастуна си и кучето тръсна глава и изсумтя.

— Трябва да ви предупредя — започна докторът, когато келнерът им донесе кафе и бренди, — че в града се носят всевъзможни слухове за мистър Стрейндж. Хората говорят, че призовава вещици и че си е направил прислужник от огън. Едва ли ще повярвате на подобни безсмислици, но е по-добре да сте подготвен. Ще го намерите печално променен. Глупаво би било да се преструваме, че не е така. Но в душата си е същият. Всичките му прекрасни качества, всичките му добродетели са си на мястото. Ни най- малко не се съмнявам в това.

— Наистина ли? Но, кажете ми, вярно ли е, че изял обувките си? Вярно ли е, че превърнал няколко души в стъкло и после ги замерял с камъни?

— Изял обувките си? — възкликна доктор Грейстийл. — Кой ви каза?

— O, няколко души: мисис Кендъл-Блеър, лорд Поуп, сър Галахад Денехи, мис Ъндърхилс… — дребният човек изреди дълъг списък от имена на английски, ирландски и шотландски дами и господа, които понастоящем се намираха във Венеция и околните градове.

Доктор Грейстийл остана поразен. Защо приятелите на Стрейндж ще се осведомяват от всички тези хора вместо от него?

— Не чухте ли какво ви казах преди малко? Това са точно глупавите безсмислици, за които говорех!

Дребният човек се засмя със задоволство.

— Търпение! Търпение, драги ми докторе! Умът ми не е така бърз като вашия. Докато вие сте развивали своя с анатомия и химия, моят е пребивавал в леност — той се разбъбри надълго и нашироко за това как никога не се е посвещавал на сериозно учение, как учителите му са се отчайвали от него и как няма никакви способности в тази насока.

Но доктор Грейстийл вече не си правеше труда да го слуша. Той размишляваше. Преди малко му беше хрумнало, че дребният мъж го бе заговорил с намерението да се представи, но някак беше пропуснал да го направи. Доктор Грейстийл тъкмо се канеше да го попита за името му, когато непознатият зададе въпрос,