чаша, закачена за камъните с дълга ръждясала верига. Отмести капака на кладенеца, изтегли кофа вода и потопи в нея чашата. Беше му неприятно дори да я докосва. Странно как след всичко, което му се бе случило през деня, тази желязна чаша беше най-отвратителното му преживяване. През целия си живот той се бе обграждал с красиви неща, а сега всичко, което го заобикаляше, беше отвратително. По вина на магьосника. Как го мразеше!
— Сър? Господарю магьосник! — извика Дролайт. — Ще трябва да дойдете тук, за да пиете — той му показа желязната верига.
Стрейндж се приближи, но не пое предложената му чаша. Вместо това извади от джоба си малко шишенце и го подаде на Дролайт.
— Капни шест капки във водата — каза магьосникът.
Дролайт издърпа запушалката. Ръката му трепереше толкова силно, че той се боеше да не разлее цялото съдържание на шишенцето на земята. Стрейндж като че ли не забеляза. Дролайт капна няколко капки във водата.
Стрейндж пое чашата и изпи водата. Чашата падна от ръката му. Дролайт почувства — макар че не можеше да обясни как, — че Стрейндж се променя. Черният силует на фона на звездното небе се прегърби и главата му клюмна. Дролайт се запита дали магьосникът не е пиян. Но как човек може да се напие от няколко капки? Освен това нямаше миризма на силен алкохол: магьосникът миришеше като човек, който не се е къпал или не е прал дрехите си от седмици, но имаше и друга миризма, каквато само допреди минута не се усещаше — миризма на старост и на петдесет котки.
Дролайт изпита нещо странно. Беше го изпитвал и преди, когато се случваше да стане свидетел на магия. Навсякъде край него като че ли се отваряха невидими врати, започваха да духат ветрове от далечни места и да донасят ухания на гори, блата и влажни поля. В главата му се заредиха картини. Къщите наоколо вече не бяха пусти. Той виждаше вътре в тях, сякаш някой беше премахнал стените. Във всяка тъмна стая имаше… не точно човек, а Същество, древен дух. В една имаше Огън, в друга — Камък, в трета — Дъжд, в четвърта — Ято птици, в пета — Хълм, в шеста — Дребно създание с мрачни и огнени мисли, и така нататък, и така нататък.
— Кои са те? — прошепна Дролайт смаян. Той почувства как всички косми на главата му се изправят като наелектризирани. После го завладя ново, различно усещане — усещане, близко до падане, макар че той продължаваше да стои на краката си. Сякаш съзнанието му падаше надолу.
Стори му се, че стои на склона на английски хълм. Валеше дъжд: капките се носеха във въздуха като сиви призраци. Дъждът валеше върху него и той самият изтъня като дъжд. Дъждът отми мисли, отми спомени, всичко хубаво и лошо. Той вече не знаеше името си. Всичко беше отмито като кал от камък. Дъждът го изпълни със свои мисли и спомени. Сребристи ивици вода покриваха хълма като сложно изплетена дантела, като вени върху ръка. Той забрави кой е, кой е бил — стана човек, превърнат в ивици вода. Потече в земята заедно с дъжда.
Стори му се, че лежи под земята, под Англия. Минаваха дълги векове, през него се процеждаха дъжд и студ, в него се разместваха камъни. В Тишината и Мрака той стана обширен. Стана земята, стана Англия. Една звезда погледна към него и го заговори. Един камък му зададе въпрос и той му отвърна на неговия език. Една река се сгуши до него, хълмове напъпиха под пръстите му. Той отвори уста и издиша пролет…
Стори му се, че е заключен в храсталак в тъмна гора през зимата. Дърветата се извисяваха до безкрайност — тъмни стълбове, разделени от тънки бели снопове зимна светлина. Той погледна надолу. Млади клонки пронизваха цялото му тяло, израстваха през тялото му, през стъпалата и дланите му. Клепачите му вече не се затваряха, защото през тях бяха прораснапи клони. През ушите му излизаха и влизаха насекоми, паяци свиваха гнезда и плетяха паяжини в устата му. Той осъзна, че се е сраснал с гората преди много години. Познаваше гората и гората го познаваше. Вече не можеше да се каже кое е гора и кое — човек.
Всичко беше тихо. Валеше сняг. Той закрещя…
Мрак.
Дролайт дойде на себе си, сякаш изплува от тъмни води. Кой го беше освободил — дали Стрейндж или гората, или самата Англия, — той не знаеше, но долавяше презрението, с което благодетелят му го връщаше в съзнание. Древните духове се отдръпнаха от него. Мислите и чувствата му се смалиха до тези на обикновен човек. Той беше замаян и объркан от спомена за преживяното. Огледа ръцете си и опипа онези места от тялото си, на които клоните го бяха пронизали. Изглеждаха съвсем невредими, но как боляха! Той изстена и се огледа за Стрейндж.
Магьосникът стоеше малко настрана, сгушен до една стена, и мърмореше под носа си заклинание. Той удари по стената: камъните се издуха, промениха формата си и се превърнаха в гарван. Гарванът разпери криле и с оглушителен писък се вдигна в нощното небе. Стрейндж отново удари по стената: друг гарван излезе от стената и полетя. После още един и още един, и още, и още, все повече и все по-бързо, докато всички звезди горе се скриха зад черните им криле.
Стрейндж вдигна ръка да удари отново…
— Господарю магьосник! — извика задъхан Дролайт. — Не ми казахте какво е третото послание.
Стрейндж се обърна. Неочаквано сграбчи Дролайт за сюртука и го дръпна към себе си. Дролайт усети зловонния му дъх и за пръв път ясно видя лицето му. Звездите озаряваха диви, безумни очи, изгубили всяка човещина и разум.
— Кажи на Норел, че идвам! — изсъска Стрейндж. — Хайде, върви!
Дролайт нямаше нужда да му се повтаря. Той забърза през тъмнината.
Гарваните сякаш го следваха. Той не можеше да ги види, но чуваше плясъка на крилете им и усещаше движението на въздуха, предизвикано от тях. По средата на един мост най-неочаквано го обля зашеметяваща светлина. Внезапно го обгърнаха звуци на чуруликащи птици и хорски гласове. Мъже и жени се разхождаха, разговаряха и вършеха обичайните си дела. Тук нямаше страшна магия — само ежедневие, прекрасен, чуден свят на ежедневие.
Дрехите на Дролайт все още бяха прогизнали от морска вода, а въздухът беше студен до ожесточение. Той се намираше в непозната част на града. Никой не предлагаше да му помогне и Дролайт дълго се луташе уморен и изгубен. Накрая излезе на площад, който му беше познат, и успя да намери пътя към малката странноприемница, където бе наел стая. Когато стигна, беше изнемощял и разтреперан. Съблече се и изми солта от тялото си колкото можа. После легна в тясното си легло.
През следващите два дни Дролайт лежа в треска. Сънищата му бяха неописуеми кошмари, изпълнени с мрак, магия и дългите студени векове на Земята. И докато спеше, през цялото време се измъчваше от страх да не се събуди под земята или разпнат от някоя зимна гора.
Към средата на третия ден той се възстанови достатъчно, за да може да стане и да отиде на пристанището. Там намери английски кораб, който щеше да плава за Портсмут. Дролайт показа на капитана писмата и документите, дадени му от Ласелс, в които се обещаваше солидно заплащане на кораба, който го върне в Англия. Писмата бяха подписани от двама известни европейски банкери.
На петия ден той плаваше за Англия.
Над Лондон бе надвиснала бледа студена мъгла, която сякаш символизираше бледото студено съществувание на Стивън. Напоследък бремето на магията тегнеше над него повече от всякога. Радостта, топлотата и покоят отдавна му бяха чужди. Единствените чувства, които проникваха през облаците магия над сърцето му, бяха от най-горчив характер — гняв, отрицание и смут. Пропастта между него и английските му приятели беше по-дълбока от всякога. Джентълменът с коса като глухарче беше злодей, но когато говореше за гордостта и надменността на англичаните, Стивън трудно можеше да отрече справедливостта на думите му. Дори „Изгубена надежда“ при цялата си зловеща обстановка понякога му се струваше гостоприемно убежище от английското презрение и лукавство, там поне никога не му се налагаше да се извинява, че е такъв, какъвто е: там се отнасяха към него като към почетен гост.
