Този зимен ден Стивън се намираше в конюшнята на сър Уолтър Поул на „Харли Стрийт“. Сър Уолтър наскоро беше купил двойка много хубави хрътки за голяма радост на слугите, които прекарваха голяма част от времето си в наглеждане на кучетата, грижи за тях и разговори — къде повече, къде по-малко компетентни — за бързината и ловкостта им в полето. Стивън знаеше, че трябва да следи за този лош навик на слугите, но установи, че не го е грижа чак толкова. Затова когато Робърт, лакеят, му предложи да отидат заедно да видят кучетата, вместо да го сгълчи, Стивън сложи шапката и палтото си и тръгна с него. Сега той стоеше и гледаше как Робърт и конярите се суетят около кучетата. Имаше чувството, че ги наблюдава през дебело и мръсно стъкло.

Изведнъж всички мъже скочиха и побягнаха от конюшните. Стивън потрепери. Опитът го беше научил, че такова неестествено поведение неизбежно е свързано с появата на джентълмена с коса като глухарче.

Ето че се появи, озарявайки тясната тъмна конюшня със сиянието на сребристата си коса, с блясъка на сините си очи, с яркостта на зеления си сюртук, и се разрази в звучно бърборене и смях, като нито за миг не се съмняваше, че Стивън е също толкова щастлив да го види, колкото той е щастлив да види Стивън. Джентълменът се зарадва на кучетата не по-малко от слугите и подкани иконома да дойде да им се порадва. Заговори им на техния език и кучетата весело заподскачаха и залаяха — очевидно симпатията им към него надхвърляше симпатията им към всеки друг, когото бяха виждали досега. Джентълменът каза:

— Това ми напомня един случай през 1413 година, когато отидох на юг да навестя новия крал на Южна Англия. Кралят — благ и доблестен човек — ме представи на придворните си и им разказа за чудните ми подвизи, за обширните ми кралства, за рицарския ми дух и прочие, и прочие. Но един от благородниците предпочете да не слуша тази поучителна и възвишена реч. Той шушукаше и се смееше с приятелите си. Както можете да си представите, аз много се засегнах от отношението им и реших да ги науча на добри обноски. На другия ден тези зли мъже гонеха зайци край гората Хатфийлд. Аз се появих изневиделица и ми хрумна сполучливата идея да превърна хората в зайци, а зайците в хора. Първо хрътките разкъсаха господарите си, а после зайците, приели облика на хора, успяха да си отмъстят по най-ужасен начин на хрътките, които ги бяха гонили — джентълменът млъкна, за да чуе похвалите на Стивън за хитроумното си дело, но преди икономът да успее да каже и дума, джентълменът възкликна:

— О! Усетихте ли това?

— Какво да усетя, сър? — попита Стивън.

— Всички врати се затресоха!

Стивън погледна вратите на конюшнята.

— Не, не тези врати! — възкликна джентълменът. — Имам предвид вратите между Англия и всичко останало! Някой се опитва да ги отвори. Някой говореше на Небето и това не бях аз! Някой дава напътствия на Камъните и на Реките и това не съм аз! Кой го прави? Кой? Хайде!

Джентълменът хвана Стивън за ръка и двамата сякаш се вдигнаха във въздуха, като че ли изведнъж бяха стъпили навръх планина или на много висока кула. Конюшнята на „Харли Стрийт“ изчезна и пред очите на Стивън изникна нова обстановка — после друга, после трета. Появи се пристанище с множество мачти като гъста гора — те сякаш прелетяха под краката им и на тяхно място тутакси изникна сиво зимно море и кораби с издути платна, разлюлени от вятъра; после се появи град с кули и великолепни мостове. Странно, но нямаше почти никакво усещане за движение. Сякаш светът прелиташе покрай Стивън и джентълмена, а те стояха неподвижно. После дойде ред на планини, покрити със сняг, по които с мъка се катереха мънички хора; после се появи гладко като стъкло езеро, заобиколено от тъмни върхове, след него — равно поле със ситни градове, прорязано от реки и подобно на детска играчка.

Пред тях се издигаше нещо. Отначало приличаше на черна линия, разделяща небето на две. Но когато наближиха, то се превърна в черен стълб, който започваше от земята и краят му не се виждаше.

Стивън и джентълменът спряха да починат високо над Венеция (по въпроса за това на какво точно бяха стъпили Стивън предпочиташе да не мисли). Слънцето залязваше и улиците и сградите долу бяха тъмни, но морето и небето бяха пълни със светлина, в която хармонично се преливаха нюанси на розово, бледосиньо, сивкаво и перленобяло. Градът като че ли плуваше в сияйна безкрайност.

В по-голямата си част черният стълб бе гладък като обсидиан, но точно над покривите на къщите се размиваше и от него като пушек излизаха спирали, които се разнасяха из въздуха. Стивън не можеше да предположи какво представляват те.

— Това дим ли е, сър? Да не би кулата да гори? — попита Стивън.

Джентълменът не отвърна, но когато се приближиха, икономът видя, че това не е дим. От кулата излиташе голямо черно множество. Това бяха гарвани. Хиляди и хиляди гарвани. Те напускаха Венеция и отлитаха в посоката, от която Стивън и джентълменът бяха дошли.

Едно ято се насочи към тях. Въздухът изведнъж се изпълни с плясъка на хиляда криле и оглушителен шум. Облаци прах и пясък напълниха очите, носа и гърлото на Стивън. Той наведе глава и закри носа си с ръка, за да пропъди зловонието.

Когато птиците отлетяха, икономът попита учуден:

— Какви са тези гарвани, сър?

— Създания, направени от магьосника — обясни джентълменът. — Изпраща ги в Англия със заръки към Небето, Земята, Реките и Хълмовете. Свиква всички отколешни съюзници на краля. Скоро те ще се кланят на английските магьосници вместо на мен! — той нададе силен вой, изразяващ смесица от гняв и отчаяние. — Наложих му наказания, каквито никога не бях налагал на враговете си! Но той продължава да се бори срещу мен! Защо не приема покорно съдбата си? Защо не се отчайва?

— Не съм чувал да казват, че му липсва кураж, сър — отбеляза Стивън. — Говори се, че на Пиренейския полуостров е направил много смели неща.

— Кураж? Какво говорите? Това не е кураж! Това е чисто и просто злоба! Проявихме небрежност, Стивън! Позволихме на английските магьосници да получат предимство пред нас! Трябва да намерим начин да ги победим! Трябва да удвоим усилията си да ви направим крал!

Февруари 1817 година