нарежданията, които току-що са й дали, са погрешни или невъзможни за изпълнение. В работата й помагаше муден, изнурен млад човек на име Миникело, който посрещаше всяко нареждане с тихо сопнато мърморене на неразбираем диалект. Бонифация се отнасяше към Миникело с фамилиарно презрение, което караше леля Грейстийл да смята, че са роднини, но тепърва й предстоеше да научи повече подробности за това.

И така, подредбата на къщата, ежедневните препирни с Бонифация и всички открития, приятни и недотам приятни, съпътстващи всяко пребиваване в непознат град, изпълваха дните на леля Грейстийл с интересни занимания; но нейна основна и свята грижа беше да намира развлечения за Флора. Флора бе придобила навика да търси спокойствие и усамотение. Ако леля й я заговореше, тя отговаряше с готовност, но рядко се случваше сама да завърже разговор. Във Венеция Флора беше основният търсач на приключения, а сега просто се съгласяваше с всичко, което леля й предлагаше. Предпочиташе да се занимава с неща, които не изискват компания. Разхождаше се сама, четеше сама, седеше сама във всекидневната или на оскъдното слънце, което понякога надничаше в малкия двор към един часа на обяд. Беше по-затворена и потайна отпреди, сякаш някой — не непременно Джонатан Стрейндж — я бе разочаровал и тя бе решила занапред да бъде по-независима.

В първата седмица на февруари в Падуа се разрази силна буря. Това стана към обяд. Бурята се надигна внезапно от изток (откъм Венеция и морето). Старците, които се събираха в градските кафенета, казваха, че само миг преди това не е имало никакви признаци за буря. Но другите не обърнаха особено внимание: в края на краищата беше зима и можеше да се очаква, че ще има бури.

Първо задуха силен вятър. Този вятър не се спираше пред никакви врати и прозорци. Той намираше пролуки, за чието съществуване никой не подозираше, и духаше със същото ожесточение както извън домовете, така и вътре в тях. Флора и леля й седяха заедно в малката всекидневна на първия етаж. Изведнъж стъклата на прозорците задрънчаха, малкото кристали на полилея зазвъняха. После листата на писмото, което леля Грейстийл пишеше, се изплъзнаха изпод ръката й и се разлетяха из стаята. Отвън небето притъмня и стана черно като нощ, заваля оглушителен порой.

Бонифация и Миникело влязоха във всекидневната. Те дойдоха под предлог, че искат да чуят нарежданията на леля Грейстийл във връзка с бурята, но в действителност Бонифация искаше да се присъедини към възклицанията на господарката си, изразяващи учудването й от силата на вятъра и дъжда (получи се приятен дует, макар и на различни езици). Миникело дойде, за да прави компания на Бонифация. Той наблюдаваше навъсен бурята отвън, сякаш подозираше, че тя се е разразила нарочно, за да му отвори работа.

Леля Грейстийл, Бонифация и Миникело стояха на прозореца и видяха как първата светкавица превърна познатата гледка отвън в смущаващ готически пейзаж, изпълнен с бледо неземно сияние и неочаквани сенки. Последва гръм, от който цялата стая се разтресе. Бонифация замърмори молитви към Пресветата Дева и неколцина светци. Леля Грейстийл, която беше също толкова разтревожена, с радост би потърсила същата утеха, но в качеството си на член на общността на англиканската църква тя можеше единствено да възклицава „Мили Боже!“, „Честна дума!“ и „Бог да ни е на помощ!“ — все неща, които не носеха голяма утеха.

— Флора, скъпа! — извика леля Грейстийл с леко треперещ глас. — Надявам се, че не си уплашена. Бурята е много страшна.

Флора се приближи към прозореца, взе ръката на леля си и й каза, че сигурно бурята скоро ще свърши. Поредната светкавица озари града. Флора пусна ръката на леля си, отвори прозореца и бързо излезе на балкона.

— Флора! — извика леля Грейстийл.

Мис Грейстийл се беше надвесила над бездънния мрак, стиснала с две ръце парапета, без да обръща внимание на дъжда, който мокреше роклята и, нито на вятъра, който развяваше косите й.

— Скъпа! Флора! Флора! Прибери се да не те вали дъждът!

Флора се обърна и каза нещо на леля си, но какво — никой не можа да чуе.

Миникело излезе на балкона и с учудваща ловкост (без нито за миг да изневерява на вродената си навъсеност) успя да прибере Флора вътре, използвайки големите си ръце, тъй както овчарите използват гегите си за прибиране на овцете.

— Не виждате ли? — възкликна Флора. — Там има някой! Там, в ъгъла! Не ви ли се вижда познат? Стори ми се, че… — тя внезапно млъкна и каквото и да и се бе сторило, не го каза.

— Е, скъпа, надявам се да грешиш. Жал ми е за всеки, който стои навън в такъв момент. Дано по-бързо намери подслон. О, Флора! Колко си мокра!

Бонифация донесе кърпи и двете с леля Грейстийл бързо се заеха да сушат роклята на Флора, като въртяха мис Грейстийл насам-натам, понякога едновременно в противоположни посоки. Едновременно с това те даваха нареждания на Миникело — леля Грейстийл на лош, но упорит италиански, Бонифация на припрян диалект. Нарежданията, подобно на въртенето на мис Грейстийл, вероятно си противоречаха, защото Миникело не правеше нищо, освен да ги гледа с недоумение.

Флора съсредоточено се взираше над сведените глави на двете жени към прозореца. Още една светкавица. Тя застина като наелектризирана, в следващия миг се отскубна от ръцете на леля си и на слугинята и побягна от стаята.

Те нямаха време да се запитат накъде е тръгнала. През следващия половин час се водеха ожесточени домашни битки: Миникело се опитваше да затвори капаците на прозорците, Бонифация се препъваше в тъмното и търсеше свещи, леля Грейстийл се ядосваше, защото бе открила, че италианската дума, която беше използвала за „капаци“, всъщност означаваше „пергамент“. Всеки на свой ред губеше търпение. Положението не се подобри, когато всички камбани в града забиха едновременно заради поверието, че камбаните (свещени предмети) пропъждат бури и гръмотевици (които безспорно са дело на дявола).

Най-накрая къщата беше подсигурена — или почти. Леля Грейстийл остави Бонифация и Миникело да довършат работата и тъй като бе забравила, че е видяла Флора да излиза от всекидневната, отиде да й занесе свещ. Флора не беше в стаята, но леля й забеляза, че Миникело още не е затворил всички капаци на прозорците.

Тя изкачи стъпалата до стаята на племенницата си — Флора не беше там. Нямаше я и в трапезарията, и в стаята на леля й, и в малкия салон, който понякога използваха след вечеря. Последва оглед на кухнята, вестибюла и стаята на градинаря — мис Грейстийл не беше на нито едно от тези места.

Леля Грейстийл започна сериозно да се безпокои. Злобно гласче й нашепваше, че каквато и загадъчна съдба да е сполетяла съпругата на Джонатан Стрейндж, всичко е започнало от внезапното изчезване на мисис Стрейндж по време на буря.

„Но тогава е валял сняг, не дъжд“ — каза си леля Грейстийл. Докато обикаляше къщата в търсене на Флора, тя упорито си повтаряше: „Сняг, не дъжд. Сняг, не дъжд.“ После си помисли: „Може изобщо да не е излизала от всекидневната. Там е толкова тъмно, а Флора е толкова тиха, че може да не съм я видяла.“

Леля Грейстийл се върна във всекидневната. Поредната светкавица придаде на стаята свръхестествен облик. Стените станаха мъртвешки бледи, мебелите и останалите предмети станаха сиви, сякаш бяха от камък. Тя с ужас осъзна, че в стаята наистина има още някой — жена, но не Флора: жена в тъмна старомодна рокля със свещник в ръка, жена, чието лице беше изцяло в сянка и чертите й не можеха да се видят.

Леля Грейстийл се вцепени.

В стаята отекна гръм, после — непрогледна тъмнина, прорязана от два пламъка. Но кой знае защо, пламъкът от свещта на непознатата жена не хвърляше никаква светлина. Още по-необяснимо беше това, че стаята някак загадъчно се бе разширила: жената и свещта й изглеждаха странно далечни.

Леля Грейстийл извика:

— Кой е там?

Никой не отговори.

„Разбира се — помисли си тя, — жената е италианка. Трябва да я попитам на италиански. Може да се е объркала от бурята и неволно да е влязла в чужда къща.“ Но колкото и да се опитваше, в момента не можеше да си спомни нито дума на италиански.

Нова светкавица. Ето: жената стоеше неподвижно с лице към леля Грейстийл. „Това е духът на