града се виждало как стълбът на мрака се мести над морето. Повърхността му заискрила и от стълба заизлизали кръгове и спирали мрак, които после се прибирали, сякаш целият стълб бил направен от черни пламъци. Как се придвижвал Стрейндж по водата, дали пътувал с лодка или прекосявал морето с помощта на магия — никой не знаел. Бурята, чрез която се опитал да скрие приближаването си, се надигнала едва когато стигнал Стра, градче на осем мили от Падуа.

— Казвам ти, Луиза — заключи доктор Грейстийл, — занапред няма да разговарям с него при никакви обстоятелства. Всички са бягали от него. От Местре до Стра той не е видял нито една жива душа — само безлюдни улици и изоставени поля. Отсега нататък светът за него ще бъде пустиня.

Само допреди малко леля Грейстийл мислеше за Стрейндж с недотам топли чувства, но картината, която брат й обрисува, беше толкова страшна, че в очите й блеснаха сълзи.

— И къде е той сега? — попита тя съчувствено.

— Върнал се е в стаята си в „Санта Мария Дзобениго“ — каза доктор Грейстийл. — Всичко е като преди. Щом научихме, че е идвал в Падуа, веднага предположих каква е била целта на посещението му. Дойдохме веднага щом можахме. Как е Флора?

Флора седеше в гостната. Тя очакваше баща си — дори като че ли изпитваше облекчение, че този разговор най-после ще се състои. Доктор Грейстийл не успя да зададе и един въпрос, когато дъщеря му избухна в сълзи и занарежда признанието си. Това беше изповед на едно натежало сърце. Сълзите се стичаха обилно по лицето й и тя призна, че се е срещнала със Стрейндж. Видяла го на улицата пред къщата, знаела, че чака нея, затова побягнала навън.

— Ще ти кажа всичко, обещавам — каза Флора. — Но не сега. Не съм направила нищо лошо. Искам да кажа… — тя се изчерви. — С изключение на лъжите, които наприказвах на леля и за които дълбоко се разкайвам. Но тези тайни не са мои, за да ви ги казвам.

— Но защо изобщо трябва да има тайни, Флора? — попита баща й. — Това не ти ли подсказва, че нещо не е наред? Хората с почтени намерения нямат тайни. Те действат открито.

— Да, сигурно… О, но това не важи за магьосниците! Мистър Стрейндж има врагове — онзи ужасен старец в Лондон и много други освен него! Но не бива да ми се караш, че съм постъпила зле. Положих толкова усилия да постъпя правилно и мисля, че го направих! Разбираш ли, има един вид магия, която той практикува и която го унищожава — и вчера аз го убедих да се откаже от нея! Той ми обеща да я изостави завинаги.

— Но… Флора! — възкликна баща й натъжен. — Това ме безпокои повече от всичко останало. Фактът, че смяташ, че си в правото си да изискваш обещания от него — това е нещо, което се нуждае от обяснение. Сигурно го разбираш. Скъпа, сгодена ли си за него?

— Не, татко! — Флора отново избухна в сълзи.

Наложи се леля й дълго да я утешава, за да я успокои. Когато отново бе в състояние да говори, мис Грейстийл каза:

— Няма никакъв годеж. Вярно е, че някога бях привързана към него. Но това приключи. Не бива да ме подозираш! Настоях да ми даде обещание в името на нашето приятелство. И в името на съпругата си. Той мисли, че прави всичко това заради нея, но аз знам, че тя не би искала съпругът й да се занимава с нещо толкова пагубно за здравето и разсъдъка си — независимо от целта, независимо от обстоятелствата! Тя вече не е в състояние да го напъства в действията му, затова на мен се падна да говоря от нейно име.

Доктор Грейстийл мълчеше.

— Флора — каза той след няколко минути, — скъпа, забравяш, че често го навестявах. Той не е в състояние да спазва обещания. Дори няма да помни какво обещание е дал.

— O, ще помни! Аз направих така, че да запомни!

Поредният порой от сълзи показа, че Флора не се е освободила окончателно от любовта си, както твърди. Но тя каза достатъчно, за да разсее донякъде тревогите на баща си и леля си. Те не се съмняваха, че чувствата й към Джонатан Стрейндж рано или късно ще охладнеят. Както каза леля Грейстийл същата вечер, Флора не е от момичетата, способни да копнеят години наред по невъзможна любов — твърде разумна е.

Сега, когато отново бяха заедно, доктор Грейстийл и сестра му бързаха да продължат пътешествието си. Леля Грейстийл искаше да отидат в Рим и да разгледат древните сгради и предмети на изкуството, за които бяха чували, че са забележителни. Но Флора вече не се интересуваше от исторически останки и изкуство. Тя каза, че се чувства най-добре в Падуа. През повечето време не излизаше от къщата, освен когато бе абсолютно наложително. Когато предлагаха да излязат на разходка или да посетят някоя църква с ренесансов олтар, тя отказваше да придружи баща си и леля си. Оплакваше се, че вали или че улиците са мокри, което беше вярно: тази зима в Падуа валя много дъжд, но никога по-рано не беше изтъквала дъжда като пречка.

Леля й и баща й бяха търпеливи, макар че за доктор Грейстийл това бе малко трудно. Той не беше дошъл в Италия, за да седи затворен в къща, наполовина по-тясна от собствения му уютен дом в Уилтшир. В отсъствие на Флора той мърмореше, че и в Уилтшир може да се бродира и да се четат романи (любимите занимания на мис Грейстийл напоследък), при това много по-евтино, но леля Грейстийл го смъмряше и го караше да замълчи. Ако това беше начинът Флора да се утеши в скръбта си по Стрейндж, трябваше да я оставят на мира.

Флора предложи една-единствена разходка и тя бе от много необичаен характер. Седмица след пристигането на доктор Грейстийл в Падуа тя заяви, че има голямо желание да пътува по море.

Попитаха я какво пътуване по море има предвид. Нямаше причина да не отидат до Рим или до Неапол по море.

Но тя нямаше предвид далечно пътуване. Не желаеше да напуска Падуа. Не, просто искаше да излезе с яхта или друг вид лодка в морето. Само за час-два, може би дори за по-малко. Но искаше да тръгнат веднага. На другия ден Грейстийл тръгнаха към малко рибарско селище.

Селото не можеше да се похвали с разположение, пейзажи, архитектура или история — всъщност то не се отличаваше с почти нищо забележително, освен с близостта си до Падуа. Доктор Грейстийл разпита хората в малката винарна и в дома на свещеника и някой му препоръча двама здрави момци, които биха се съгласили да ги повозят с лодка. Мъжете нямаха нищо против да вземат парите на доктор Грейстийл, но бяха принудени да изтъкнат, че в морето няма нищо за гледане — там няма какво да се види дори в хубаво време. А времето не беше хубаво, валеше дъжд — достатъчно силен, за да направи екскурзията в морето неприятна, но не достатъчно силен, за да разсее плътната сива мъгла.

— Скъпа, сигурна ли си, че искаш това? — попита леля Грейстийл. — Мястото не е интересно, а лодката мирише на риба.

— Съвсем сигурна съм, лельо — отвърна Флора, качи се в лодката и се настани в единия и край.

Леля й и баща й я последваха. Рибарите в недоумение отплаваха. Когато стигнаха място, откъдето се виждаше единствено люлееща се сива вода, оградена от стени гъста сива мъгла, мъжете погледнаха въпросително към доктор Грейстийл. Той на свой ред се обърна към Флора.

Флора изобщо не забеляза, че я гледат. Тя седеше в замислена поза, облегната на единия борд на лодката и протегнала дясната си ръка над водата.

— Ето го пак! — кресна доктор Грейстийл.

— Кое? — попита с раздразнение леля Грейстийл.

— Мирисът на котки и плесен! Мирише като в стаята на онази старица. Старицата от Канареджо. Има ли котка на борда?

Въпросът беше абсурден. Откъдето и да погледнеше човек, всяко кътче от рибарската лодка се виждаше: нямаше котка.

— Какво има, скъпа? — попита леля Грейстийл. Нещо в позата на Флора я смущаваше. — Лошо ли ти е?

— Не, лельо — отвърна Флора, изправи се и нагласи чадъра си. — Добре съм. Можем вече да се връщаме, ако желаете.

За миг леля Грейстийл зърна малко шише сред вълните — шише без запушалка. То бързо потъна във водата и се изгуби.

Тази странна разходка беше последният път, когато Флора изяви желание да излезе навън. Понякога леля Грейстийл се мъчеше да я убеди да седне на стол до прозореца, за да вижда какво става на улицата.