съпругата на Джонатан Стрейндж!“ — помисли си леля Грейстийл. Пристъпи напред и непознатата направи същото. Изведнъж я осени прозрение: „Това е огледало! О! Колко глупаво! Колко глупаво от моя страна! Да се страхувам от собственото си отражение!“ Тя изпита такова облекчение, че за малко да се разсмее на глас, но после се сепна — не беше глупаво да се страхува, никак не беше глупаво: на това място преди нямаше огледало.

Следващата светкавица й даде възможност да види огледалото. То беше грозно и твърде голямо за тази стая: леля Грейстийл беше сигурна, че го вижда за пръв път в живота си.

Тя бързо излезе от стаята. Стори й се, че далеч от ужасното огледало ще може да разсъждава по- трезво. Докато изкачваше стъпалата, дочу звуци, които като че ли идваха от стаята на мис Грейстийл, затова отвори вратата и надзърна вътре.

Там седеше Флора. Беше запалила оставените свещи и събличаше роклята си. Роклята беше съвсем мокра. Фустите и чорапите й бяха в същото състояние. Обувките й се въргаляха на пода до леглото: и те бяха прогизнали и съсипани от дъжда.

Флора погледна леля си със смесица от вина, смущение, дързост и други чувства, които по-трудно се поддаваха на определение.

— Нищо! Нищо! — извика тя.

Това вероятно беше отговор на въпрос, който Флора очакваше да й бъде зададен, но леля й каза само:

— О, скъпа! Къде беше? Как ти хрумна да излезеш в такова време?

— Аз… Излязох да купя коприна за бродиране.

Като видя стъписването на леля си, Флора добави колебливо:

— Не мислех, че дъждът ще трае толкова дълго.

— Е, скъпа, трябва да призная, че постъпката ти ми се струва доста необмислена, но сигурно много си се уплашила, след като си плакала!

— Плакала? Не, не! Грешите, лельо! Не съм плакала. От дъжда е.

— Но ти и сега… — леля Грейстийл млъкна. Искаше да каже: „Ти и сега плачеш“, но Флора тръсна глава и се обърна. По някаква причина беше вързала шала си на вързоп и леля й неволно си помисли, че ако не го бе направила, шалът щеше поне донякъде да я предпази от дъжда и сега тя нямаше да е толкова мокра. Флора извади от вързопа малко шише, до половината пълно с кехлибареножълта течност. Отвори едно чекмедже и прибра шишето вътре.

— Флора! Случи се нещо много странно. Не знам точно как да ти го кажа, но има едно огледало…

— Да, знам — побърза да каже Флора. — То е мое.

— Твое? — леля Грейстийл се стъписа още повече. Последва пауза от няколко секунди. — Откъде си го купила? — попита тя, като не можа да измисли нищо друго.

— Не помня точно. Може сега да са го доставили.

— Но кой ще доставя каквото и да било посред буря! И дори ако някому хрумне да направи подобно безразсъдно нещо, ще почука на вратата, няма да се промъква по такъв странен загадъчен начин!

Флора не намери какво да отговори на тези разумни възражения.

Леля Грейстийл не съжаляваше, че разговорът не е продължил. Беше й дошло до гуша от бури, ужасии и огледала на неочаквани места. Въпросът за произхода на огледалото вече бе разрешен, затова тя предпочете да отложи за по-късно другия въпрос — за начина, по който се е появило. Леля Грейстийл с радост се захвана с по-прозаични неща като роклята и обувките на Флора, вероятността тя да се разболее и необходимостта незабавно да се изсуши, да си сложи пеньоара, да седне край огъня във всекидневната и да хапне нещо горещо.

Когато се настаниха във всекидневната, леля Грейстийл каза:

— Виж, бурята почти премина! Като че ли отива към крайбрежието. Колко странно! Мислех, че от тази посока е дошла. Сигурно коприната ти за бродерия е съсипана от дъжда, както и всичко останало.

— Каква коприна за бродерия? — попита Флора, но после си спомни. — О! Така и не стигнах до магазина. Както сама казахте, идеята ми беше неразумна.

— Е, можем да излезем по-късно и да купим каквото ти е нужно. Толкова ми е жал за горките продавачи на пазара! Сигурно всичко на сергиите им е съсипано. Бонифация ти приготвя овесената каша, скъпа. Не помня дали й казах да използва днешното мляко.

— И аз не помня, лельо.

— По-добре да отида да й кажа.

— Аз ще отида, лельо — каза Флора и понечи да стане.

Но леля й не искаше и да чуе. Флора трябваше да остане на мястото си край огъня с крака на столчето.

Небето беше започнало да просветлява. На път за кухнята леля Грейстийл се спря пред огледалото. Беше много голямо и натруфено — точно като онези огледала, които се изработваха на остров Мурано във венецианската лагуна.

— Признавам, че не съм очаквала да харесаш подобно огледало, Флора. Има твърде много завъртулки, къдрички и стъклени цветя. Обикновено предпочиташ простите неща.

Флора въздъхна и каза, че вероятно откакто е в Италия, е придобила вкус към пищните и сложни неща.

— Скъпо ли е? — попита леля Грейстийл. — Изглежда ми скъпо.

— Не. Съвсем не беше скъпо.

— Е, и това е добре, нали?

Леля Грейстийл слезе по стълбите към кухнята. Чувстваше се значително успокоена и уверена, че поредицата от тревоги и страхове, с които бе изпълнен денят, е свършила. Но жестоко се заблуждаваше.

В кухнята освен Бонифация и Миникело имаше двама души, които леля Грейстийл не беше виждала никога досега. Бонифация не приготвяше овесената каша за Флора. Дори не беше извадила овеса и млякото от килера.

Щом видя господарката си, Бонифация я дръпна за ръката и я обсипа с припрян порой от думи на своя диалект. Говореше за бурята — поне това беше ясно — и казваше, че е дело на дявола, но повече от това леля Грейстийл не можа да разбере. За нейно огромно учудване Миникело се зае да й обяснява. На много сносен вариант на английския език той каза:

— Магьосник енглиз прави. Магьосник енглиз прави темпеста.

— Моля?

С честата намеса на Бонифация и на двамата мъже Миникело съобщи на господарката, че по време на бурята няколко души погледнали нагоре и видели процеп в черните облаци. Но това, което зърнали през процепа, ги смаяло и ужасило: не било ясен лазур, както очаквали, а черно нощно небе, пълно със звезди. Бурята съвсем не била естествено явление, а имала за цел да скрие приближаването на черния стълб на Стрейндж.

Тази новина скоро се разнесе из целия град и силно разтревожи жителите му. Дотогава се смяташе, че стълбът от тъмнина е ограничен в рамките на Венеция, която за жителите на Падуа бе естествената сцена на всякакви ужаси. Сега беше ясно, че Стрейндж стои във Венеция поради личен избор, а не поради това, че е омагьосан. Всеки град в Италия, всеки град в света можеше внезапно да бъде споходен от вечния мрак. Това само по себе си беше достатъчно лошо, но за леля Грейстийл бе още по-лошо: към страха й от Стрейндж се прибавяше неприятното убеждение, че Флора я е излъгала. Тя се чудеше дали е възможно племенницата й да е излъгала, защото е омагьосана, или защото привързаността й към Стрейндж я е накарала да пренебрегне принципите си. Леля Грейстийл не знаеше кое от двете е по-страшно.

Тя писа до брат си във Венеция, като го молеше да дойде. Междувременно реши да не говори за случилото се. През останалата част от деня леля Грейстийл внимателно наблюдаваше Флора. Мис Грейстийл се държеше както обикновено с изключение на това, че от време на време в отношението й към леля й се долавяха признаци на разкаяние, макар да нямаше причина за това.

Към пладне на следващия ден — няколко часа преди писмото на леля Грейстийл да стигне до Венеция — пристигнаха доктор Грейстийл и Франк. Те казаха, че когато Стрейндж е напуснал енорията „Санта Мария Дзобениго“ и е тръгнал към сушата, това не е останало скрито за никого във Венеция. От различни части на