който пропъди от главата му всички останали мисли.

— Имате дъщеря, нали?

— Моля?

Очевидно останал с впечатлението, че доктор Грейстийл е глух, дребният мъж повтори въпроса си на по-висок глас.

— Да, имам, но…

— Казват, че сте я накарали да замине от града?

— Казват! Кой го казва? Какво общо има дъщеря ми с всичко това?

— O! Просто се говори, че е заминала веднага след като магьосникът е полудял. Това показва, че се страхувате да не й се случи нещо лошо!

— Предполагам, че сте чули това от мисис Кендъл-Блеър и така нататък — сопна се доктор Грейстийл. — Те са чисто и просто шайка глупци.

— О, не бих казал! Но накарахте ли дъщеря си да замине?

Доктор Грейстийл не отговори.

Дребният мъж наклони глава първо на една, после на друга страна и се усмихна като човек, който знае тайна и е готов да смае всички с нея.

— Разбира се, знаете — продължи той, — че Стрейндж е убил съпругата си.

— Какво? — доктор Грейстийл млъкна, после се изсмя. — Не вярвам на това!

— O, трябва да вярвате — каза дребничкият мъж и се наведе напред. — Всички го знаят! Собственият брат на дамата, достопочтен господин, свещеник — мистър Удхоуп, — е бил там, когато дамата е издъхнала, и е видял всичко с очите си.

— Какво е видял?

— Куп подозрителни обстоятелства. Дамата била омагьосана. Толкова омагьосана, че от сутрин до вечер не знаела какво върши. И никой не можел да даде обяснение за това. Всичко е работа на съпруга й. Разбира се, той ще се опита да използва магия, за да избегне наказанието, но мистър Норел, който е съсипан, изцяло съсипан от жал за бедната дама, ще му попречи. Мистър Норел е категоричен, че Стрейндж трябва да бъде съден за престъпленията си.

Доктор Грейстийл поклати глава.

— Каквото и да кажете, няма да ме накарате да повярвам на тази клевета. Стрейндж е почтен човек!

— O, напълно! И все пак практикуването на магия е унищожило и по-велики умове от неговия. Попадне ли в лоши ръце, магията може да разруши всяка добродетел и да усили всяко зло у човека. Стрейндж се изправи срещу учителя си — най-търпеливият, мъдър, благороден, добър…

Увлечен в изреждането на епитети, дребният мъж като че ли забрави какво е искал да каже: разсея го изпитателният поглед на доктор Грейстийл. Докторът подсмръкна.

— Чудна работа — бавно произнесе той. — Казвате, че ви изпращат приятели на мистър Стрейндж, но пропуснахте да ми кажете кои са тези приятели. Едно е сигурно; много странен е този приятел, който разправя навсякъде, че Стрейндж е убиец.

Дребният мъж не каза нищо.

— Дали не е сър Уолтър Поул?

— Не — важно отговори мъжът, — не е сър Уолтър.

— Тогава учениците на мистър Стрейндж? Забравих как се казваха.

— Всички го забравят. Те са най-незапомнящите се хора на света.

— Те ли са?

— Не.

— Мистър Норел?

Дребният мъж мълчеше.

— Как се казвате? — попита доктор Грейстийл.

Мъжът завъртя глава на една, после на друга страна. Но като не намери начин да избегне такъв директен въпрос, отвърна:

— Дролайт.

— О-хо-хо! Намерил кой да сипе обвинения! Да, наистина вашата дума ще има голяма тежест срещу думата на един честен човек, срещу магьосника на самия херцог Уелингтън! Кристофър Дролайт! Прочут в цяла Англия като лъжец, крадец и мошеник!

Дролайт се изчерви и обидено примигна срещу доктора.

— Кой сте вие да говорите така? — изсъска той. — Стрейндж е богат и вие искахте да ожените дъщеря си за него! Къде е почтеността тук, драги ми докторе? Къде е почтеността тук?

Доктор Грейстийл изпъшка от нетърпение и гняв. Той стана от стола си.

— Ще обиколя всички английски семейства във Венеция. Ще ги предупредя да не говорят с вас! Още сега отивам. Не ви желая приятен ден! Не ви казвам „довиждане“! — при тези думи докторът хвърли няколко монети на масата и излезе.

Последната част от разговора бе на висок глас и с гневен тон. Келнерите и останалите посетители в кафенето с любопитство гледаха Дролайт, който бе останал да седи сам. Той изчака вероятността да срещне доктора на улицата да намалее и също излезе от кафенето. Докато вървеше из града, водата в каналите се движеше странно. На повърхността се образуваха вълни и го следваха, като от време на време се спускаха към краката му и прехвърляха ръбовете на канала. Но Дролайт изобщо не забелязваше.

Доктор Грейстийл удържа на думата си. Той посети всички британски семейства в града и ги предупреди да не разговарят с Дролайт. Дролайт не се безпокоеше от това. Вниманието му бе насочено към прислужниците, келнерите и гондолиерите. Той знаеше от опит, че този тип хора знаят много повече от господарите, на които служат, а ако не знаеха — е, Дролайт можеше да поправи това, като сам им разкаже по нещо. Скоро голям брой хора говореха, че Стрейндж е убил жена си, че се е опитал да се ожени насила за мис Грейстийл в катедралата „Свети Марко“ и че сватбата е била осуетена от пристигането на австрийски войници, че имал уговорка с лорд Байрон за в бъдеще да делят съпругите и любовниците си. Дролайт разказваше за Стрейндж всяка лъжа, която му дойдеше наум, но съчинителските му способности не бяха големи, затова той се радваше да се улови за всеки полуслух, за всяка сурова мисъл, която се въртеше в главите на информаторите му.

Един гондолиер го запозна с Мариана Сегати, жена на собственик на магазин за платове и любовница на лорд Байрон. С помощта на преводач Дролайт я обсипа с комплименти и й разказа скандални тайни за богатите дами в Лондон, които, както я увери, не могат да се мерят с нея по хубост. Тя му каза, че по думите на лорд Байрон Стрейндж не излиза от стаята си, пие вино и бренди и прави магии. В това нямаше нищо интересно, но жената каза на Дролайт малкото, което знаеше за магьосника в поемата на Байрон: как заговорничи със зли духове и се опълчва срещу боговете и цялото човечество. Дролайт добросъвестно прибра тези литературни измислици в торбата си с лъжи.

Но от всички обитатели на Венеция онзи, с когото Дролайт най-много желаеше да поговори, беше Франк. Обидите на доктор Грейстийл го бяха засегнали дълбоко и той бързо реши, че най-доброто отмъщение би било да направи прислужника му предател. Затова Дролайт изпрати на Франк писмо, с което го канеше в малка винарна в „Сан Поло“. За негово учудване Франк прие поканата.

Прислужникът дойде в уречения час. Дролайт поръча кана червено вино и напълни чашите.

— Франк — започна той с тих дружелюбен глас, — завчера говорих с господаря ти, както може би знаеш. Той изглежда много суров старец — никак не е любезен. Надявам се, че работата при него ти харесва? Споменавам това, защото мой близък приятел на име Ласелс само преди два дни казваше колко трудно се намира добра прислуга в Лондон и ако някой му помогне да намери добър прислужник, той е готов да плати колкото и да е.

— O — отбеляза Франк.

— Мислиш ли, че би ти харесало да живееш в Лондон, Франк?

Франк замислено чертаеше кръгове по масата с няколко разлети капки вино.

— Може би — каза той.

— Защото — енергично продължи Дролайт, — ако ми направиш една-две дребни услуги, бих могъл да разкажа на приятеля си за това колко си ми помогнал и не се съмнявам, че той веднага ще каже, че ти си