човекът, когото търси!

— Какви услуги? — попита Франк.

— O! Ами първата е съвсем лесна! Наистина, само като ти кажа каква е, с радост ще я направиш, дори да не получиш нищо в замяна. Виждаш ли, Франк, боя се, че скоро с господаря ти и дъщеря му ще се случи нещо ужасно. Магьосникът е намислил да им навреди. Аз се опитах да предупредя господаря ти, но той е толкова упорит, че не пожела и да чуе. Не мога да спя от тревога. Проклинам се за глупостта си и за това, че не можах да му обясня по-добре. Но те ти вярват, Франк. Можеш да им подхвърлиш една-две думи — не на господаря, а на сестра му или на дъщеря му — за злите намерения на Стрейндж, за да бъдат нащрек.

После Дролайт каза на Франк за убийството на Арабела Стрейндж и за уговорката на Стрейндж с Байрон да делят жените си. Франк кимна предпазливо.

— Трябва да бъдем нащрек с магьосника — заключи Дролайт. — Другите вярват на лъжите и заблудите му, най-вече господарят ти. Затова е особено важно ти и аз да съберем колкото може повече сведения, за да разкрием злите му помисли пред света. Кажи ми сега, Франк, има ли нещо, което да си забелязал, някаква дума, изречена неволно от магьосника, нещо, което да ти се е сторило подозрително?

— Е, като стана дума за това — каза Франк и се почеса по главата, — има едно нещо.

— Наистина ли?

— На никого не съм казал за това. Дори на господаря си.

— Отлично! — усмихна се Дролайт.

— Само че не мога добре да го обясня. По-добре да ви го покажа.

— О, разбира се! Къде трябва да отидем?

— Да излезем навън. От тук се вижда.

Франк и Дролайт излязоха навън и Дролайт се огледа. Това беше най-типичният венециански пейзаж. Пред тях имаше канал, а от другата му страна — жълтокафява църква. Пред една отворена врата седеше слугиня и скубеше гълъби: мръсната им перушина се бе разпиляла в сивобял кръг пред нея. Навсякъде се виждаха къщи, статуи, въжета с пране и саксии с цветя. А в далечината се извисяваше отвесният гладък стълб на Мрака.

— Е, може би не точно тук — каза Франк. — Не се вижда от къщите. Направете няколко крачки напред и ще го видите.

Дролайт пристъпи няколко крачки напред.

— Тук ли? — попита той, като продължаваше да се оглежда.

— Да, точно тук — каза Франк и го ритна в канала. Оглушителен плясък.

Франк постоя още малко, колкото да сподели някои наблюдения относно морала и характера на Дролайт, като го нарече лъжлив коварен мошеник, долно куче, подъл страхлив мерзавец, змия и свиня. Тези забележки със сигурност облекчиха Франк, но не стигнаха до Дролайт, който по същото време беше под водата и нямаше как да ги чуе.

Водата го блъсна като юмрук, ожули цялото му тяло и му изкара въздуха. Той пропадна в мътните дълбини. Не можеше да плува и беше сигурен, че ще се удави. Но само след секунди го подхвана силно течение и го понесе със страшна бързина. По някаква причудлива случайност движението на водата току го подхвърляше към повърхността и той успяваше да си поеме дъх. Безпомощен да се спаси, той пребиваваше в състояние на неописуем ужас. По едно време забързаната вода го подхвърли нависоко и той успя да зърне пристан, окъпан в слънчева светлина (не можа да разпознае мястото); видя как бялата разпенена вода се удря в камъните и облива хора и къщи, видя уплашените лица на хората. Разбра, че водата не го е завлякла в морето, както си мислеше, но дори тогава не му хрумна, че течението е някак противоестествено. Случваше се да го повлече в определена посока, друг път просто го въртеше и подмяташе и той беше сигурен, че краят му е дошъл. После изведнъж водата сякаш се отегчи да го подхвърля, движението внезапно секна и той се намери проснат на някакво каменно стълбище. Почти не усещаше студения въздух и полъха от каменните сгради.

Той задиша учестено, като поемаше въздух на големи разтърсващи глътки, и точно когато му стана по- леко да диша, избълва големи количества студена солена вода. После дълго време лежа неподвижно със затворени очи, тъй както мъж лежи на гърдите на любимата си. Не мислеше за абсолютно нищо. Ако му бяха останали някакви желания, те просто бяха застинали безжизнено в душата му. Много по-късно той осъзна първо, че камъните вероятно са мръсни, и, второ, че трепери от студ. Забеляза, че е невероятно тихо и никой не му се притича на помощ. Той седна и отвори очи.

Наоколо цареше мрак. В тунел ли се намираше? В изба? Под земята? Всяка от тези възможности му се виждаше еднакво зловеща, защото той нямаше и най-малка представа как се е озовал тук и как би могъл да се измъкне. Но после усети леден полъх на бузата си, вдигна очи нагоре и видя белите зимни звезди. Нощ!

— Не, не, не! — изкрещя той с молба и се сви разтреперан на каменния пристан.

Сградите тънеха в мрак и пълна тишина. Единственото живо и светло нещо бяха звездите. Съзвездията му заприличаха на гигантски искрящи букви — букви от незнайна писменост. Дролайт беше убеден, че магьосникът е подредил звездите в букви и ги е използвал, за да напише заклинание срещу него. Накъдето и да погледнеше, той виждаше черна нощ, звезди и тишина. В нито една от къщите нямаше светлинка и ако това, което му бяха казали, бе вярно, в нито една от къщите нямаше хора. С изключение на магьосника.

С голямо нежелание той стана и се огледа. Наблизо имаше малък мост. В другия край на моста започваше уличка, която се губеше между високите стени на тъмните къщи. Можеше да тръгне натам или по-добре по павираната улица покрай канала. Тя изглеждаше като заскрежена на светлината от звездите и имаше особено призрачен вид. Той избра малката уличка и тъмнината.

Мина по моста и тръгна между къщите. Уличката бързо го изведе на площад. На него излизаха няколко други улички. По коя да тръгне? Той си помисли за всички черни сенки, покрай които трябваше да мине, за всички смълчани врати. Ами ако никога не се измъкне? От тази мисъл му прилоша и краката му се подкосиха.

На площада имаше църква. Дори на звездната светлина фасадата й изглеждаше зловещо с издадените си колони и наежените си статуи. Ангели с разперени криле надуваха тромпети, тъмна фигура стоеше с разперени ръце под каменен покров, слепи лица се взираха в Дролайт изпод тъмни арки.

„Откъде да знам дали магьосникът не е някъде тук?“ — помисли си той и започна да се взира последователно във всяка тъмна фигура, за да се увери, че никоя от тях не е Джонатан Стрейндж. Веднъж започнал, не можеше да спре — все му се струваше, че ако се обърне дори за миг, някоя от фигурите ще помръдне. Той почти се бе уверил, че няма страшно и че може да се отдалечи от църквата, когато нещо привлече погледа му — нещо необичайно в гъстия мрак пред вратата. Дролайт се вгледа по-внимателно. Нещо — или някой — лежеше на стълбите. Човек. Лежеше проснат на стълбите като в безсъзнание, по очи, закрил главата си с ръка.

Няколко секунди, които му се сториха цяла вечност, Дролайт стоеше и чакаше да види какво ще стане.

Нищо не стана.

После изведнъж го осени мисълта, че магьосникът е мъртъв! Може би в лудостта си се беше самоубил? Обля го неизразимо чувство на радост и облекчение. В пристъп на въодушевление Дролайт се разсмя на висок глас — оглушителен звук сред безмълвието. Тъмната фигура на тъмните стъпала не помръдна. Той се приближи и се надвеси над тялото. Не се чуваше дишане. Дролайт съжали, че няма пръчка, за да го бодне с нея.

Изведнъж фигурата се завъртя.

Дролайт нададе ужасен вопъл.

Тишина. После:

— Познавам те! — прошепна Стрейндж.

Дролайт направи опит да се засмее. Винаги използваше смеха като средство, с което да предразположи жертвите си. Смехът действа успокояващо, нали? Всички сме приятели? Но от устата му излезе само странен скърцащ звук.

Стрейндж стана и пристъпи към Дролайт. Дролайт отстъпи назад. На звездната светлина той виждаше