„Скъпи ми Хенри,

Приготви се за отлична новина. Аз видях Арабела! Видях я и разговарях с нея. Не е ли прекрасно? Не е ли това най-добрата възможна новина? Няма да ми повярваш. Няма да разбереш. Бъди сигурен, че това не е сън. Не е пиянство, нито лудост, нито опиумно видение. Помисли: трябва само да приемеш, че миналата Коледа в Клън бяхме наполовина омагьосани — и всичко става правдоподобно, всичко става възможно. Каква ирония, нали, че от всички хора точно аз не можах да почувствам, че ме завладява магия? В своя защита мога да кажа, че тя беше от съвсем неочаквано естество и дойде от място, откъдето най-малко очаквах. Но за мой срам други хора бяха по-прозорливи от мен. Джон Хайд разбра, че нещо не е наред, и се опита да ме предупреди, но аз не го послушах. Дори ти, Хенри, съвсем недвусмислено ми каза, че съм твърде погълнат от книгите си, че пренебрегвам домашните си задължения и съпругата си. Аз не се вслушах в съвета ти и няколко пъти те удостоявах с груб отговор. Сега се разкайвам за това и най-смирено те моля за прошка. Обвинявай ме колкото искаш. Не можеш да ми отправиш и половината от обвиненията, които аз сам отправям към себе си. Но да говорим по същество. Трябва да дойдеш във Венеция. Арабела е на едно място недалеч от тук, но не може да си тръгне, а аз не мога да отида при нея — поне (няколко зачеркнати реда). Приятелите ми във Венеция са добронамерени хора, но ме обсипват с въпроси. Нямам слуга, а тук има едно обстоятелство, което не ми позволява да се движа незабелязано из града. Няма да навлизам в подробности по този въпрос. Скъпи, добри ми Хенри, моля те, не усложнявай нещата. Ела веднага във Венеция. Наградата ти ще бъде безопасността, добруването и завръщането на Арабела сред нас. По каква друга причина Бог ме е направил най-великият магьосник на епохата, ако не за това?

Твой брат,