На рибния пазар при Канале Гранде един рибар продаде на Франк три кефала и за малко да забрави да му вземе парите, защото цялото му внимание бе погълнато от спор със съседа относно това дали английският магьосник е полудял, защото е магьосник, или защото е англичанин. На път за вкъщи Франк видя две монахини, които миеха мраморните стълби на една църква. Те го поздравиха и му казаха, че възнамеряват да се молят за злочестия луд английски магьосник. После, почти пред вратата на къщата, където живееха Грейстийл, изпод седалката на една гондола се измъкна бяла котка, протегна се на кея и измери Франк с поглед. Той зачака котката да каже нещо по адрес на Джонатан Стрейндж, но тя си замълча.

— Как, за Бога, е станало това? — попита доктор Грейстийл и седна в леглото си. — Мислиш ли, че мистър Стрейндж е излязъл и е разговарял с някого?

Франк не знаеше. Той излезе отново да разпита. Стана ясно, че Стрейндж не е напускал стаята си на горния етаж на къщата в „Санта Мария Дзобениго“, но лорд Байрон — единственият човек в града, за когото Вечната нощ бе своето рода забавление — го посетил към пет часа предишната вечер и го заварил все така да прави магии и да говори за свещи, ананаси, балове, които продължават векове, и тъмни гори, задръстващи улиците на Венеция. Байрон се прибрал и разказал за това на любовницата, хазяина и слугата си и тъй като те са общителни люде, прекарващи вечерите си сред големи групи словоохотливи приятели, на сутринта за случилото се знаели забележителен брой хора.

— Лорд Байрон! Разбира се! — възкликна доктор Грейстийл. — Съвсем бях забравил за него! Трябва да го посетя и да го предупредя да бъде дискретен.

— Мисля, че вече е малко късно за това, сър — отбеляза Франк.

Доктор Грейстийл бе принуден да признае, че е така. И все пак му се искаше да поговори с някого за случилото се. И с кого, ако не с другия приятел на Стрейндж във Венеция? Затова вечерта той се облече грижливо и отиде с гондолата си до дома на графиня Албрици. Графинята беше умна гръцка дама в зряла възраст, написала няколко книги за скулптурата, но основното й занимание бе да дава балове, на които да събира всички модни и учени хора. Стрейндж бе посещавал баловете й един-два пъти, но досега доктор Грейстийл не си беше правил този труд.

Поканиха го в просторна зала на първия етаж. Тя беше пищно обзаведена: мраморен под, прекрасни статуи, изрисувани стени и тавани. В единия край на залата дамите бяха насядали в полукръг около графинята. Мъжете стояха в отсрещния край. Щом влезе, доктор Грейстийл усети погледите на другите гости върху себе си. Неколцина го сочеха и шушукаха със съседите си. Нямаше съмнение, че говорят за Стрейндж и за тъмнината.

До прозореца стоеше дребен хубав мъж. Той имаше тъмна къдрава коса и пълни меки червени устни. Тези устни биха изглеждали поразителни на лицето на жена, но за мъж те бяха просто необичайни. С ниския си ръст, грижливо подбрани дрехи и тъмни очи и коса той приличаше малко на Кристофър Дролайт — но само ако Дролайт притежаваше зловеща интелигентност. Доктор Грейстийл отиде право при него и попита:

— Лорд Байрон?

Мъжът се обърна да види кой го е заговорил. Очевидно не остана доволен, че заговорилият го е невзрачен набит англичанин на средна възраст. Въпреки това не можа да отрече, че е самият той.

— Да?

— Казвам се Грейстийл. Приятел съм на мистър Стрейндж.

— А! — възкликна Негова светлост. — Лекарят с хубавата дъщеря!

Докторът на свой ред не остана доволен, че един от най-прочутите развратници в Европа говори по този начин за дъщеря му, но въпреки това не можа да отрече, че Флора е хубава. Без да обръща внимание на казаното, той отвърна:

— Ходих да видя мистър Стрейндж. Най-лошите ми страхове се оправдаха. Разумът му е съвсем размътен.

— O, съвсем! — съгласи се Байрон. — Аз бях при него преди няколко часа и не можах да го накарам да говори за нищо друго освен за мъртвата си жена и за това как тя всъщност не е мъртва, а омагьосана. И сега той се обгражда с мрак и прави черни магии! В това има нещо достойно за възхищение, не мислите ли?

— Възхищение? — рязко реагира докторът. — По-добре кажете „съжаление“!

Но мислите ли, че Стрейндж е създал тъмнината? Той съвсем ясно ми каза, че не е.

— Разбира се, че той я е създал! — заяви Байрон. — Мрачен свят в съзвучие с мрачното си разположение на духа! Та кой от нас не е искал поне веднъж да угаси слънцето? Разликата е там, че когато човек е магьосник, наистина може да го направи.

Доктор Грейстийл се замисли над това.

— Може би сте прав — съгласи се той. — Може да е създал тъмнината и после да е забравил. Струва ми се, че не винаги помни какво говори или върши. Установих, че почти не си спомня предишните ни разговори.

— А, да. Сигурно — отвърна Негова светлост, сякаш в това нямаше нищо чудно и самият той би се радвал да забрави разговора си с доктора по най-бързия начин. — Знаете ли, че е писал на шурея си?

— Не, не знаех.

— Писал му е да дойде във Венеция, за да види мъртвата си сестра.

— Мислите ли, че ще дойде? — попита доктор Грейстийл.

— Нямам ни най-малка представа! — тонът на лорд Байрон подсказваше, че е някак самонадеяно от страна на доктор Грейстийл да очаква от най-великия поет на своето време да се интересува от подобни неща. Последваха няколко секунди мълчание, след което Негова светлост добави по-снизходително: — Честно казано, не вярвам да дойде. Стрейндж ми показа писмото. Беше пълно с несвързани брътвежи и разсъждения, които само луд — или магьосник! — би разбрал.

— Това е много печално — отбеляза доктор Грейстийл. — Наистина много печално! Завчера се разхождахме из града. Той беше в такова приповдигнато настроение! Да изгубиш разума си до степен на пълна лудост в разстояние на една нощ — не разбирам. Чудя се дали няма някаква физическа причина. Може би инфекция?

— Глупости! — обяви лорд Байрон. — Причините за лудостта са напълно метафизични. Те лежат вдън неизбродната бездна между това, което човек е, и това, което иска да бъде, между душата и тялото. Простете ми, доктор Грейстийл, но аз имам опит в тези неща. За тях мога да говоря с авторитет.

— Но… — доктор Грейстийл се намръщи и млъкна, за да събере мислите си. — Но периодът на силен душевен смут като че ли беше отминал. Работите му вървяха добре.

— Ще ви кажа само едно: преди да го обсебят тези мисли за мъртвата му съпруга, той беше изцяло погълнат от друга тема: Джон Ъскглас. Сигурно сте го забелязали. Аз знам твърде малко за английските магьосници. Те винаги са ми се стрували шайка скучни старци, потънали в прах — с изключение на Джон Ъскглас. Той е съвсем друго нещо! Магьосникът, покорил иноземците!158 Единственият, победил Смъртта! Магьосникът, когото Луцифер е принуден да приеме като равен! Когато Стрейндж се сравнява с това свръхчовешко създание — както вероятно му се случва от време на време, — той вероятно вижда какъв е в действителност, посредствен, прикован към земята труженик! Всичките му постижения — така превъзнасяни на сиротния малък остров159 — се превръщат в пух и прах пред очите му! Както сигурно разбирате, това би хвърлило всекиго в отчаяние. Туй значи да си смъртен и да ламтиш към туй, което е над смъртността — лорд Байрон направи пауза, сякаш се мъчеше да запамети последното изречение, вероятно за да го използва в някоя поема. — Самият аз бях обзет от почти същата меланхолия през септември сред планините на Швейцария. Разхождах се и веднъж на пет минути дочувах грохот на лавини — сякаш Бог бе намислил да ме разруши! Бях изпълнен със съжаления и копнежи за безсмъртие. Няколко пъти силно се изкушавах да си пръсна черепа — и наистина щях да го направя, но си спомнях за удоволствието, което това би доставило на тъща ми.

Лорд Байрон можеше да се застреля в който ден от седмицата му хрумне — доктор Грейстийл изобщо не го беше грижа. Но Стрейндж беше друго нещо.

— Мислите ли, че е способен да сложи край на живота си? — попита докторът разтревожен.

— O, несъмнено!