части на града. Но венецианските котки, не по-малко своенравни от котките във всички останали градове, се бяха стекли в „Санта Мария Дзобениго“ на танци, лов и игри в безкрайната Нощ, която за тях очевидно беше празник. В тъмното котките сновяха покрай доктор Грейстийл и Франк и няколко пъти докторът се стъписваше при вида на чифт блеснали очи, втренчени в него от прага на някоя къща.

Когато наближиха сградата, където живееше Стрейндж, там беше тихо. Те започнаха да чукат на вратата и да викат, но никой не се появи. После забелязаха, че е отключено, и влязоха. В къщата беше тъмно. Доктор Грейстийл и Франк намериха стълбището и се качиха в стаята на последния етаж, където Стрейндж правеше магии.

След всичко случило се те очакваха да видят нещо необикновено, да заварят Стрейндж в компанията на демон или страховит дух. Затова останаха малко разочаровани от обичайния характер на гледката. Стаята изглеждаше като всеки друг път. Имаше много запалени свещи, желязната печка гореше приветливо. Стрейндж седеше на масата надвесен над сребърния си леген и лицето му бе озарено от ярка бяла светлина. Не се изправи. В ъгъла кротко тиктакаше часовник. Всички налични повърхности бяха осеяни с книги, листа хартия и записки, както обикновено. Стрейндж прокара пръст по повърхността на водата и два пъти леко удари по нея. После се обърна и си записа нещо.

— Стрейндж! — обади се доктор Грейстийл.

Стрейндж вдигна глава. Нямаше предишния безумен вид като миналата нощ, но в очите му блестеше същата тревога. Той дълго време съзерцаваше доктора, без изобщо да покаже, че го познава.

— Грейстийл — промърмори накрая магьосникът. — Какво търсите тук?

— Дойдох да видя как сте. Безпокоя се за вас.

Стрейндж не отговори. Отново се вгледа в сребърния си леген и размаха ръце над него. На лицето му се изписа неудовлетворение. Той взе една чаша и я напълни с вода. После извади малко шишенце и внимателно отмери две капки от течността.

Доктор Грейстийл го наблюдаваше. На шишенцето нямаше етикет, течността беше с цвят на кехлибар, можеше да бъде какво ли не.

Стрейндж усети погледа на доктор Грейстийл върху себе си.

— Сигурно ще кажете, че не бива да пия това. Е, можете да си спестите усилията! — той изпи сместа на един дъх. — Няма да говорите така, ако знаете защо го правя!

— Не, не — възрази доктор Грейстийл с най-утешителния тон, на който бе способен и който използваше за убеждаване на най-упоритите си пациенти. — Уверявам ви, нямах намерение да казвам нищо подобно. Просто исках да знам дали нещо ви боли. Или може би сте болен? Миналата нощ ми се видяхте болен. Вероятно бих могъл да ви посъветвам… — той млъкна. Долови някаква миризма. Доста силна — суха и натрапчива с примес на нещо граниво и животинско — и най-любопитното от всичко беше, че я позна. Изведнъж си спомни мириса на стаята, където живееше старицата, лудата старица с многото котки.

— Жена ми е жива — каза Стрейндж. Гласът му прозвуча дебело и дрезгаво. — Ха! Видяхте ли! Не го знаехте, нали?

Доктор Грейстийл се вцепени. Ако имаше нещо, което все още можеше да го стъписа, то беше току-що изказаното от магьосника твърдение.

— Казаха ми, че е мъртва! — продължи Стрейндж. — Казаха ми, че е погребана! Не мога да повярвам, че съм се оставил да ме излъжат така! Тя е омагьосана! Откраднаха ми я! Ето защо се нуждая от това! — той размаха шишенцето с кехлибарената течност под носа на доктора.

Доктор Грейстийл и Франк отстъпиха крачка-две назад. Франк промърмори в ухото на господаря си:

— Всичко е наред, сър. Всичко е наред. Няма да му позволя да ви нарани. Държа го под око. Не се бойте.

— Не мога да се върна в онази къща — каза Стрейндж. — Той ме прогони и няма да ме остави да се върна. Дърветата няма да ме пуснат. Опитах различни заклинания за разваляне на магия, но не вършат работа. Не вършат работа…

— От вчера ли правите магии? — попита доктор Грейстийл.

— Какво? Да!

— Много ми е неприятно да го чуя. Трябва да си починете. Смея да предположа, че не помните какво стана снощи…

— Ха! — възкликна Стрейндж с горчива ирония. — Никога не бих забравил и най-малката подробност!

— Така ли? Така ли? — повтори доктор Грейстийл със същия утешителен тон. — Е, няма да крия, че видът ви ме обезпокои. Не бяхте на себе си. Убеден съм, че това е последица от прекомерно натоварване. Може би ако…

— Простете, доктор Грейстийл, но както вече ви обясних, жена ми е омагьосана, тя е пленница под земята. Колкото и да ми се иска да продължим този разговор, имам къде-къде по-важна работа!

— Добре. Успокойте се. Нашето присъствие ви разстройва. Сега ще си тръгнем и утре пак ще дойдем. Но преди да си отидем, трябва да ви съобщя следното: тази сутрин губернаторът изпрати при мен делегация. Той най-любезно ви моли засега да се въздържате от всякакви магии…

— Да не правя магии? — Стрейндж се разсмя с хладен, рязък, безрадостен смях. — Искате да спра точно сега? Абсолютно невъзможно! За какво Бог ме е направил магьосник, ако не за това? — той отново се надвеси над сребърния си леген и започна да чертае знаци във въздуха, точно над повърхността на водата.

— Тогава поне освободете енорията от тази неестествена нощ. Поне това направете — заради мен! Заради нашето приятелство! Заради Флора!

Ръката на Стрейндж застина неподвижно във въздуха.

— Какво говорите? Каква неестествена нощ? Какво й е неестественото?

— Боже мой, Стрейндж! Сега е почти пладне!

В първия миг Стрейндж не каза нищо. Погледна тъмния прозорец, тъмнината в стаята и накрая доктор Грейстийл.

— Нямах никаква представа — прошепна смаян магьосникът. — Повярвайте ми, това не е мое дело!

— Тогава чие е?

Стрейндж не отговори, само се огледа безпомощно из стаята. Доктор Грейстийл се боеше да не го разстрои още повече, ако продължи да говори за тъмнината отвън, затова просто попита:

— Можете ли да върнете дневната светлина?

— Аз… не знам.

Доктор Грейстийл каза, че с Франк ще дойдат пак на другия ден и още веднъж се възползва от възможността да препоръча съня като отлично лекарство.

Стрейндж не го слушаше, но когато гостите му тръгнаха да излизат, той стисна ръката на доктора и прошепна:

— Може ли да ви попитам нещо?

Доктор Грейстийл кимна.

— Не се ли страхувате, че може да угасне?

— Кое да угасне?

— Свещта — Стрейндж посочи челото на доктора. — Свещта в главата ви.

Отвън мракът изглеждаше още по-зловещ отпреди. Доктор Грейстийл и Франк мълчаливо тръгнаха из тъмните улици. Когато стигнаха дневната светлина в западния край на площад „Сан Марко“, двамата въздъхнаха облекчено. Доктор Грейстийл заговори:

— Възнамерявам да не казвам на губернатора, че Стрейндж е загубил разсъдъка си. Бог знае какво могат да направят австрийците. Могат да изпратят войници да го арестуват — или по-лошо! Просто ще кажа, че в настоящия момент не може да пропъди нощта, но не иска да навреди на града — защото вярвам, че е така, — и не се съмнявам, че мога да го убедя да оправи нещата в най-скоро време.

На другия ден, когато слънцето изгря, енорията „Санта Мария Дзобениго“ все така тънеше в мрак. В осем и половина Франк излезе да купи мляко и риба. Хубавичкото чернооко момиче, което продаваше мляко на една лодка в канала „Сан Лоренцо“, харесваше Франк и винаги разменяше по някоя дума и усмивка с него. Тази сутрин, като му подаваше пълната кана с мляко, го попита:

— Hai sentito che lo stregone inglese u pazzo?157