Франк бе живял достатъчно дълго с Грейстийл, за да прихване навика на всички в семейството да смятат мис Грейстийл за девойка с изключителни качества и ум.

След като решиха, че в момента не могат да направят нищо повече, доктор Грейстийл и Франк отидоха да си легнат.

Но едно е да кроиш планове нощем, друго е да ги осъществяваш денем. Както доктор Грейстийл бе очаквал, Флора решително се противопостави на идеята да замине далеч от Венеция и от Джонатан Стрейндж. Тя не разбираше защо трябва да заминава.

Защото, обясни доктор Грейстийл, мистър Стрейндж е болен.

Още една причина да остане, каза Флора. Някой трябва да се грижи за него.

Доктор Грейстийл се опита да намекне, че болестта на Стрейндж е заразна, но той беше човек на принципите и на честността. Нямаше навика да лъже и не се справяше добре с това. Флора не му повярва.

Леля Грейстийл прие промяната в плановете не по-добре от племенницата си. Доктор Грейстийл не можеше да се справи с обединената им опозиция, затова се видя принуден да посвети сестра си в тайната и да й разкаже какво е станало през нощта. За беда той не притежаваше таланта да предава емоции. Зловещият хлад, който лъхаше от думите на Стрейндж, изцяло липсваше в разказа му. Сестра му разбра само, че магьосникът е говорил несвързано. Тя логично заключи, че Стрейндж е бил пиян. Този порок не беше чужд на много джентълмени и не й се струваше достатъчна причина двете с племенницата й да се местят в друг град.

— В края на краищата, Ланселот — каза леля Грейстийл, — виждала съм те да правиш и по-лоши неща под въздействие на виното. Помниш ли вечерята у мистър Сиксмит, когато ти настоя да пожелаеш лека нощ на всички пилета? Излезе на двора и ги пусна от птичарника, те се разбягаха и една лисица изяде половината. Не бях виждала Антоанет толкова ядосана (Антоанет беше покойната съпруга на доктор Грейстийл).

Това беше стара и много унизителна история. Доктор Грейстийл изслуша разказа с нарастващо нетърпение.

— За Бога, Луиза! Аз съм лекар! Мога да позная кога човек е болен и кога — пиян!

Наложи се Франк да помага. Той помнеше с по-голяма точност думите на Стрейндж. Картината, която магьосникът бе обрисувал на Флора, пленена за вечни времена в далечен затвор, беше достатъчно зловеща, за да ужаси леля Грейстийл. Не след дълго и тя бе не по-малко убедена от останалите, че Флора трябва да напусне Венеция. Но леля й настоя на едно — нещо, което и през ум не беше минало нито на доктор Грейстийл, нито на Франк: тя настоя да кажат истината на Флора.

За Флора Грейстийл бе особено мъчително да научи, че Стрейндж е загубил разсъдъка си. Отначало помисли, че баща й греши и дори след като всички я увериха, че това е истина, тя все още не виждаше защо трябва да напуска Венеция: беше убедена, че Стрейндж никога не би я наранил. Но видя, че и баща й, и леля й са сигурни в обратното и че няма да се успокоят, докато тя не замине. С голямо нежелание Флора прие да тръгне.

Скоро след заминаването на двете дами доктор Грейстийл седна в една от леденостудените мраморни стаи на голямата къща да се утеши с чаша бренди, като се мъчеше да събере смелост, за да отиде при Стрейндж. В стаята влезе Франк и започна да обяснява за някаква черна кула.

— Какво? — попита доктор Грейстийл. Не беше в настроение да слуша приумиците на Франк.

— Елате да ви я покажа, сър.

Доктор Грейстийл стана и отиде до прозореца.

В центъра на Венеция се издигаше нещо. То можеше да се оприличи на черна кула с невиждана големина. Основата й сякаш покриваше няколко акра. Тя се издигаше високо в небето и върхът й не се виждаше. Отдалеч изглеждаше катраненочерна на цвят и гладка. Но на моменти като че ли ставаше прозрачна, сякаш от черен дим. Виждаха се сградите отзад — или може би вътре в нея.

Това бе най-загадъчното нещо, което доктор Грейстийл беше виждал. — Откъде може да се е взела, Франк? И какво е станало с къщите, които бяха там?

Преди да получи отговори на тези или на каквито и да било други въпроси, някой тежко и солидно почука на вратата. Франк отиде да отвори. След малко се върна с група хора, напълно непознати за доктор Грейстийл. Двама от посетителите бяха свещеници, имаше и трима-четирима млади мъже с униформи в ярки цветове, щедро украсени със златни ширити и сърма. Най-снажният от тях пристъпи напред. Той носеше най-великолепната униформа и дълги руси мустаци. Мъжът обясни, че е полковник Венцел фон Отенфелд, секретар на австрийския губернатор на града. Той представи и спътниците си — офицерите бяха австрийци като него, но свещениците бяха венецианци. Това само по себе си беше достатъчна изненада за доктор Грейстийл: венецианците мразеха австрийците и представители на двете националности трудно можеха да се видят заедно на едно място.

— Вие ли сър доктор? — попита полковник фон Отенфелд. — Приятел на хексенмайстер155 на Велик Велинтон?

Доктор Грейстийл призна, че е самият той.

— Ах, сър доктор! Днес ние просители във ваши крака! — фон Отенфелд си придаде меланхоличен вид, подсилен от дългите провиснали мустаци. Доктор Грейстийл каза, че е изненадан да го чуе.

— Ние идва днес. Ние моли ваше… — фон Отенфелд се намръщи и щракна с пръсти. — Vermittlung. Wir bitten um Ihre Vermittlung. Wie kann man das sagen?156.

Последва кратък спор относно правилния превод на думата. Един от италианските свещеници предложи „посредничество“.

— Да, да — енергично се съгласи фон Отенфелд. — Ние моли посредничество от нас за хексенмайстер на Велик Велинтон. Сър доктор, ние много уважава хексенмайстер на Велик Велинтон. Но сега хексенмайстер на Велик Велинтон направил нещо. Какъв беда! Хора във Венеция страхува. Много остави свой къща и замине!

— А-ха — измънка с неразбиране доктор Грейстийл. Той се замисли за момент и изведнъж го осени прозрение: — О! Сигурно мислите, че мистър Стрейндж има нещо общо с онази черна кула?

— Не! — отсече фон Отенфелд. — Това не кула. Това нощ! Какъв беда!

— Моля? — попита с недоумение доктор Грейстийл и се обърна за помощ към Франк. Франк сви рамене.

Един от свещениците, който говореше английски малко по-добре, обясни, че тази сутрин слънцето е изгряло във всички части на града, освен в една — енорията „Санта Мария Дзобениго“, където живее Стрейндж. Там продължава да бъде нощ.

— Защо хексенмайстер на Велик Велинтон прави това? — попита фон Отенфелд. — Ние не знае. Моля, сър доктор, отива. Поиска, моля, върне слънце в „Санта Мария Дзобениго“? Любезно помоли хексенмайстер не прави вече магия във Венеция?

— Разбира се, че ще отида — каза доктор Грейстийл. — Положението е крайно обезпокоително. И макар да съм напълно сигурен, че мистър Стрейндж не го е направил преднамерено и че всичко това ще се окаже плод на недоразумение, ще се радвам да помогна с каквото мога.

— Ах! — възкликна разтревожен свещеникът, който говореше добър английски, и вдигна ръка, сякаш се боеше, че доктор Грейстийл на мита ще се втурне към „Санта Мария Дзобениго“. — Моля ви, вземете слугата си! Нали няма да отидете сам?