Тя бе облечена в бяла рокля, покрита с бледосин тюл и диаманти. Дрехата блестеше като скреж или сняг и беше по-красива от всички рокли, които Арабела бе носила в Англия. Косата й беше обсипана със ситни цветчета, подобни на звезди, а на врата й бе вързана лента от черно кадифе.

Тя го гледаше странно — лицето й изразяваше смесица от учудване и безпокойство, радост и недоверие.

— Джонатан! Вижте, скъпа! — обърна се Арабела към събеседничката си. — Това е Джонатан!

— Арабела… — започна той. Не знаеше какво иска да каже. Протегна ръце към нея, но тя не ги пое. Без дори да ги забелязва, Арабела леко се извърна и хвана за ръце непознатата жена, сякаш сега тя бе единственият човек, на когото можеше да разчита за утеха и подкрепа.

По молба на Арабела непознатата погледна Стрейндж.

— Изглежда като повечето мъже — хладно отбеляза жената. После сякаш срещата за нея бе приключила, добави: — Хайде, елате — и се опита да отведе Арабела.

— O, почакайте! — тихо каза Арабела. — Може би е дошъл да ни помогне! Не мислите ли?

— Може би — отвърна колебливо непознатата и отново погледна Стрейндж. — Не, не мисля. Струва ми се, че е дошъл по съвсем друга причина.

— Знам, че ме предупредихте да не храня напразни надежди — каза Арабела — и аз се вслушах в съвета ви. Но той е тук! Сигурна бях, че не може да ме е забравил толкова скоро.

— Да те забравя! — възкликна Стрейндж. — Не, за нищо на света! Арабела, аз…

— Наистина ли дойдохте да ни помогнете? — попита непознатата жена, като този път се обърна направо към него.

— Какво? Не, аз… Разберете, че до този момент нямах представа… Тоест не разбирах…

Непознатата жена въздъхна нетърпеливо.

— Да ни помогнете ли дойдохте или не? Мисля, че въпросът е достатъчно ясен.

— Не — отвърна Стрейндж. — Арабела, нека поговорим, моля те. Кажи ми какво…

— Ето! Виждате ли? — обърна се непознатата жена към Арабела. — Хайде да си намерим по-спокойно място. Мисля, че видях една свободна пейка до вратата.

Но Арабела не беше готова да тръгне. Тя продължаваше да гледа Стрейндж със същото странно изражение, сякаш стоеше пред портрет, а не пред човек от плът и кръв. Накрая каза:

— Знам, че не вярвате много на хората, но…

— Изобщо не им вярвам — прекъсна я непознатата жена. — Знам какво е години наред напразно да чакаш помощ от този или онзи. По-добре никаква надежда, отколкото безкрайно разочарование!

Търпението на Стрейндж се изчерпа.

— Простете, че ви прекъсвам, мадам — обърна се той към непознатата, — но от самото начало вие не правите друго, освен да ме прекъсвате! Боя се, че трябва да ви помоля да ме оставите за минута насаме с жена ми! Ще бъдете ли така добра да отстъпите крачка-две назад…

Но нито жената, нито Арабела го слушаха. Те гледаха вдясно от него. Точно до рамото му стоеше джентълменът с коса като глухарче.

Стивън си пробиваше път през тълпата от танцуващи. Разговорът с джентълмена силно го обезпокои. Джентълменът беше решил нещо, но колкото повече Стивън мислеше, толкова повече разбираше, че няма ни най-малка представа какво е то. „Все още не е късно — мърмореше той, докато с мъка се придвижваше напред. — Все още не е късно.“ Част от него — бездушната, безразличната, омагьосаната част — недоумяваше какво иска да каже с това. За какво не е късно — да се спаси? Да спаси лейди Поул и мисис Стрейндж? Да спаси магьосника?

Никога редиците от танцуващи не му се бяха стрували така дълги, така наподобяващи ограда, която му препречва пътя. В другия край на стаята като че ли проблесна глава с коса, лъскава като пух на глухарче.

— Сър! — извика Стивън. — Почакайте! Трябва да говоря с вас!

Светлината се промени. Звуците — музика, танци и разговори — заглъхнаха. Стивън се огледа, като очакваше да види, че се намира в нов град или на друг континент. Но все още стоеше в голямата зала на „Изгубена надежда“. Тя беше празна: танцуващите и музикантите бяха изчезнали. Имаше само трима души: Стивън и — малко по-нататък — магьосникът и джентълменът с коса като глухарче.

Магьосникът извика името на жена си. Втурна се към една тъмна врата, сякаш възнамеряваше да тръгне да я търси из къщата.

— Почакайте! — извика джентълменът.

Магьосникът се обърна и Стивън видя, че лицето му е потъмняло от гняв, а устните му мърдат, сякаш произнася заклинание.

Джентълменът с коса като глухарче вдигна ръце. Голямата зала се изпълни с птици. В един миг се появиха, в следващия изчезнаха.

Птиците запляскаха с криле и събориха Стивън на земята. Изкараха въздуха от гърдите му. Когато се опомни достатъчно, за да вдигне глава, той видя, че джентълменът отново вдига ръце.

Залата се изпълни с падащи листа. Те бяха изсъхнали, потъмнели от студ и се въртяха на вятъра, надигнал се незнайно откъде. В един миг се появиха, в следващия изчезнаха.

Магьосникът гледаше с безумни очи. Той като че ли не знаеше как да се предпази от такава силна магия. „Загубен е“ — помисли си Стивън.

Джентълменът с коса като глухарче вдигна ръце за трети път. В залата заваля дъжд — дъжд не от вода, а от кръв. В един миг се появи, в следващия изчезна.

Магията свърши. В този миг магьосникът изчезна и джентълменът рухна на пода като човек, загубил съзнание.

— Къде е магьосникът, сър? — извика Стивън, изтича и коленичи до него. — Какво стана?

— Върнах го обратно в крайморската колония Алтинум154 — отвърна джентълменът с дрезгав шепот. Той се помъчи да се усмихне, но не успя. — Сполучих, Стивън! Постъпих както ме посъветвахте! Това отне всичките ми сили. Използвах докрай старите си съюзи. Но промених света! O, нанесох му такъв съкрушителен удар! Мрак, злочестина и самота! Повече няма да ни навреди!

Джентълменът опита да се засмее победоносно, но получи пристъп на кашлица. Когато кашлицата премина, той стисна ръката на Стивън.

— Стивън, не се тревожете за мен. Малко съм уморен, това е всичко. Вие притежавате забележителна далновидност и проницателност. Отсега нататък с вас не сме просто приятели, а братя! Вие ми помогнахте да победя врага си и в замяна на това аз ще открия името ви. Ще ви направя крал! — гласът му