магьосникът трябва да бъде дипломатичен като йезуит, храбър като войник и съобразителен като крадец? Мисля, че изказването е било замислено като обида, но в него има известна истина.“

Стрейндж слезе от пристана.

Изведнъж морето стана по-ефирно и прозрачно, а гората — по-гъста. Скоро морето се превърна в слабо сребристо сияние сред тъмните дървета и към обичайните ухания на нощната гора се примеси едва доловима солена нотка.

„Аз съм първият английски магьосник от близо триста години насам, който посещава Феерия“ — помисли си Стрейндж149.

Тази мисъл го изпълни със задоволство и му се прииска някой да го види и да се смае. Той осъзна колко му е дотегнало от книгите и мълчанието, как копнее за времената, когато магьосниците са пътували до места, недостъпни за другите англичани. За пръв път от Ватерлоо насам Стрейндж наистина вършеше нещо. После се сети, че вместо да се поздравява за успеха, би следвало да се оглежда, за да види какво може да научи. Той се зае да изследва околността.

Гората не беше съвсем като английските гори, макар че много приличаше на тях. Дърветата бяха твърде стари, твърде големи и с твърде фантастични форми. Стрейндж остана с натрапчивото впечатление, че те имат напълно оформен нрав със своите пристрастия, неприязни и желания. Сякаш бяха свикнали да се отнасят с тях като с хора и да се съветват с тях по въпроси, които ги засягат.

„Не съм очаквал да бъде другояче — помисли си магьосникът, — но това само показва до каква степен този свят е различен от моя. Хората, които ще срещна тук, сигурно ще ми задават въпроси. Ще искат да ме изпитат.“

Той започна да си представя въпросите, които биха могли да му зададат, и да съчинява различни хитроумни отговори. Не се страхуваше: дори ако отнякъде изскочеше дракон, Стрейндж нямаше да се уплаши. През последните два дни бе постигнал толкова много, че вече като че ли нищо не можеше да му се опре.

След като вървя около двадесет минути, снопът светлина го отведе при една къща. Магьосникът веднага я позна: очертанията й се бяха запечатали отчетливо и ярко в спомените му за онзи ден в Уиндзор. И в същото време имаше разлика. В Уиндзор къщата му се бе сторила светла и приветлива. Сега Стрейндж остана поразен от разрухата и запустението й. Имаше много прозорци, но те бяха малки и повечето бяха тъмни. Къщата беше много по-голяма, отколкото си я представяше — несравнима с което и да било земно жилище. „Може би руският цар има такава голяма къша — каза си Стрейндж, — или папата в Рим. Не знам. Никога не съм ги посещавал.“

Къщата бе заобиколена от висок зид. Снопът светлина свършваше при него. Магьосникът не виждаше врата. Той промърмори заклинанието за разкриване на Ормскърк, незабавно последвано от Щита на Тейлемак — магия за безопасно преминаване през омагьосани места. Късметът не му изневери и веднага в зида се отвори неприветлива малка врата. Стрейндж влезе през нея и тутакси се озова в просторен мрачен двор. Той беше осеян с кости, на които звездите придаваха белезникав блясък. Някои скелети бяха в ръждясали доспехи, оръжията, отнели живота им, все още стърчаха между ребрата или от очните им кухини.

Стрейндж беше виждал бойните полета в Бадахос и Ватерлоо и не можеше да се смути от няколко стари скелета. И все пак му беше интересно. Сега сякаш наистина се намираше във Феерия.

Като огледа разрухата на къщата, той остана с впечатлението, че в облика й има нещо магическо. Отново произнесе заклинанието за разкриване на Ормскърк. Къщата мигом се раздвижи и се промени: Стрейндж видя, че тя не е цялата от камък. Част от стените, подпорите и кулите се превърнаха в огромен насип от пръст — всъщност могила.

„Това е бръф!“ — помисли си магьосникът, силно въодушевен150.

Той мина под ниска арка и се озова в просторна зала, пълна с танцуващи двойки. Танцьорите бяха облечени в най-красивите дрехи, които човек можеше да си представи, но състоянието на самото помещение беше окаяно. Една от стените дори бе рухнала и образуваше купчина отломки. Мебелите бяха оскъдни и очукани, свещите бяха от най-долна проба и музиката се изпълняваше само от един цигулар и един флейтист.

Никой като че ли не обърна внимание на Стрейндж, затова той застана сред хората до стената и се загледа в танцуващите. В много отношения тукашната забава му беше по-малко чужда от, да речем, италианските увеселения във Венеция. Обноските на присъстващите изглеждаха доста сходни с английските, а самият танц много наподобяваше селските танци, с които всяка седмица се развличаха дамите и господата от Нюкасъл до Пензънс.

Стрейндж си спомни, че някога и той, и Арабела обичаха да танцуват. Но след войната в Испания почти не му се беше случвало да танцува с нея — както впрочем и с други дами. Когато ходеше в Лондон — било то на бал или на среща с правителството, — винаги край него имаше твърде много хора, с които да говори за магия. Той се запита дали Арабела е танцувала с други хора. Хрумна му, че не помни дали й е задавал този въпрос. „Макар че дори да съм я питал — помисли си Стрейндж с въздишка, — явно не съм чул отговора й, защото не помня нищо за това.“

— Мили Боже, сър! Какво търсите тук?

Стрейндж се обърна по посока на гласа. Последното, което очакваше, беше да види тук иконома на сър Уолтър Поул. Не помнеше името на човека, макар че бе чувал сър Уолтър да го произнася стотици пъти. Саймън? Самюъл?

Икономът го хвана за ръката и го разтърси. Изглеждаше много разтревожен.

— За Бога, сър, какво правите тук? Не знаете ли, че той ви мрази?

Стрейндж се приготви да го срази с някой от хитроумните си отговори, но се поколеба. Кой го мразеше? Норел?

Танцуващите увлякоха иконома в сложните фигури на танца си. Магьосникът се огледа за него и го зърна в далечния край на залата. Мъжът го стрелна с гневен поглед, сякаш се ядосваше, че Стрейндж още не си е тръгнал.

„Колко странно — помисли си магьосникът. — И все пак е разбираемо. Те постъпват така, както човек най-малко очаква. Може би това изобщо не е икономът на Поул. Може би е фея в неговия образ. Или магическа илюзия.“ Той се огледа за джентълмена фея.