на джентълмена бързо се менят: той беше най-непредсказуемото създание на света. Най-малкото нещо можеше да превърне страха му в изпепеляващ гняв и омраза: една погрешна дума — и вместо да освободи себе си и останалите, Стивън можеше да принуди джентълмена да избие всички. Той се огледа из стаята в търсене на вдъхновение.

— Какво да правя, Стивън? — изстена джентълменът. — Какво да правя? Нещо привлече погледа на иконома. Под една тъмна арка стоеше познат силует: фея, която обикновено носеше черен воал от върха на главата до пръстите на ръцете си. Тя никога не вземаше участие в танците, а само плавно обикаляше сред танцуващите и стоящите покрай стените. Стивън не я беше виждал да говори с никого, а щом минеше покрай него, от дамата се разнасяше едва доловим мирис на гробове, пръст и костници. Икономът не можеше да я погледне, без да изпита зловещ трепет, но дали жената беше зла, прокълната или и двете, той не знаеше.

— Тук има хора — заговори Стивън, — за които животът е бреме. Те са оградени от света с черен воал. И са сами. Като сенки в нощта, лишени от радост, любов и всички приятни човешки емоции, неспособни дори да се утешат взаимно. Дните им са изпълнени с мрак, злочестина и самота. Знаете за какво говоря, сър. Не… Не че обвинявам някого… — джентълменът го гледаше втренчено до ожесточение. — Убеден съм, че можем да отвърнем гнева на магьосника от вас, ако просто освободите…

— А-ха! — възкликна джентълменът и очите му се разшириха. Той направи знак на Стивън да замълчи.

Стивън се уплаши, че е отишъл твърде далеч.

— Простете ми — прошепна той.

— Да ви простя? — учуди се джентълменът. — Няма за какво да ви прощавам! От векове никой не е говорил с мен така откровено и аз ви уважавам за това! Мрак, да! Мрак, злочестина и самота! — той се завъртя на пети и потъна в тълпата.

Стрейндж се забавляваше неимоверно. Необяснимите контрасти в обстановката ни най-малко не го смущаваха: тя беше точно такава, каквато бе очаквал. Разрухата в залата беше донякъде илюзорна. Набитото око на магьосник му подсказваше, че поне част от помещението се намира под земята.

Една фея го гледаше изпитателно. Тя беше облечена в рокля с цвят на зимен залез и държеше изящно лъскаво ветрило, вързано с нещо, което би могло да бъде наниз от кристални мъниста, но приличаше по- скоро на капчици скреж върху листа в гората или на крехки ледени кристалчета, замръзнали по клон на дърво.

В този момент започна поредният танц. Никой не покани феята, затова Стрейндж се усмихна, поклони се и каза:

— Тук почти никой не ме познава, така че няма как да ни представят един на друг. Въпреки това, мадам, за мен ще бъде чест да танцувате с мен.

Тя нищо не каза и не се усмихна в отговор, но пое протегнатата му ръка и тръгна с него към средата на залата. Двамата заеха местата си сред танцуващите, без да разменят и дума.

— Грешите, като смятате, че никой не ви познава — внезапно заговори дамата. — Аз ви познавам. Вие сте един от двамата магьосници, предопределени да възродят магията в Англия — и сякаш цитираше пророчество или някакъв текст, известен на всички, тя продължи: — И името на единия ще бъде Боязън. И името на другия ще бъде Дързост… Очевидно вие не сте Боязън, така че остава да бъдете Дързост.

Това не беше много любезно.

— Наистина такова е предопределението ми — съгласи се Стрейндж — И то е прекрасно!

— Убеден ли сте в това? — попита дамата и го изгледа с подозрение. — Тогава защо още не сте го изпълнили?

Стрейндж се усмихна.

— А какво ви кара да мислите, че не съм?

— Това, че сте тук.

— Не разбирам.

— Не сте ли слушали внимателно пророчеството?

— Какво пророчество, мадам?

— Пророчеството на… — жената произнесе някакво име на своя език, което Стрейндж не разбра151.

— Моля?

— Пророчеството на краля.

Стрейндж си спомни как Винкулус се измъкна изпод заскрежения плет с полепнали по дрехите стръкчета замръзнала кафява трева и празни сухи шушулки, как започна да рецитира нещо насред зимното поле. Но какво беше то — не помнеше. Тогава той дори нямаше представа, че ще стане магьосник, затова не обърна внимание на думите.

— Мисля, че наистина имаше някакво пророчество, мадам — каза Стрейндж, — но, честно казано, беше толкова отдавна, че съм го забравил. Според пророчеството какво трябва да направим аз и другият магьосник?

— Да се провалите.

Стрейндж примигна от учудване.

— Аз… не мисля… Да се провалим? Не, мадам, не. Твърде късно е за това. Вече сме станали най- великите магьосници от Мартин Пейл насам.

Жената не каза нищо.

Наистина ли беше късно за провал? Стрейндж се замисли. Представи си мистър Норел в дома на „Хановер Скуеър“, мистър Норел в абатството „Хъртфю“, мистър Норел в обкръжението на всички министри и в присъствието на принц-регента. Може би имаше известна ирония в това да търси опора в успеха на Норел, но в настоящия момент нищо на света не му се струваше по-ситурно, по-непоклатимо. Феята грешеше.

През следващите минути той и жената се разделиха, следвайки фигурите на танца. Когато отново заеха местата си един до друг, тя каза:

— Трябва да сте много смел, щом сте дошли тук, магьоснико.

— Защо? От какво би следвало да се боя, мадам?

Жената се разсмя.

— Знаете ли колко английски магьосници са оставили костите си в този бръф, под тези звезди?

— Нямам ни най-малка представа.

— Четиридесет и седем.

Стрейндж започна да се чувства по-неуверен.

— Ако не броим Питър Поркис, но той не беше истински магьосник. Беше лаик152.

— Наистина.

— Не се правете, че разбирате за какво говоря — сопна се жената. — Ясно е като бял ден, че нищо не разбирате.

Стрейндж не знаеше как да отговори. Дамата беше на път да се ядоса. Но какво необичайно имаше в това? В Бат, Лондон и всички други европейски градове дамите често се преструваха на сърдити на мъжете, чието внимание искаха да привлекат. Може би и тази жена правеше същото. Той реши да възприеме строгостта й като разновидност на флирта и да види как ще реагира дамата. Затова безгрижно се засмя и каза:

— Личи се, че сте добре осведомена за събитията в този бръф, мадам — Стрейндж изпита тръпка на въодушевление от произнасянето на толкова старинна и романтична дума.

Жената сви рамене.

— Идвам тук от четири хиляди години153.

— Много бих се радвал да поговорим за това, когато сте свободна.

— Или може би когато вие сте свободен! Ще се радвам да отговоря на всичките ви въпроси.

— Много съм ви признателен.

— Няма защо. Какво ще кажете да се срещнем след сто години?

— Мо-моля?

Но за жената разговорът като че ли бе приключил и Стрейндж не можа да измъкне от нея нищо повече