— Е, не желая нищо подобно. Искам най-вече сведения. Кой е последният английски магьосник, с когото сте работили?

Последва кратко мълчание.

— O, едва ли ви се слуша за това! — отсече джентълменът. — Уверявам ви, много е скучно, Хайде! Все има нещо, което желаете най-много! Собствено кралство? Красива спътница? Принцеса Полина Боргезе е прекрасна жена и аз мога веднага да ви я доведа!

Стрейндж понечи да каже нещо, но се сепна.

— Полина Боргезе, казвате? Виждал съм неин портрет в Париж145 — после се опомни и продължи: — Но в момента това не ме интересува. Говорете ми за магия. Какво да направя, за да се превърна в мечка? Или в лисица? Как се казват трите магически реки, които текат през кралство Агрейс?146 Ралф Стоукси е вярвал, че тези реки влияят на събитията в Англия. Така ли е? В „Езика на птиците“ се споменава за група заклинания, които се използват за промяна на цветовете — какво можете да ми кажете за това? Какво представляват камъните на площадите в Донкастър?

Джентълменът разпери ръце с шеговито учудване.

— Толкова много въпроси!

Той се разсмя: по всичко личеше, че смехът би трябвало да бъде весел и безгрижен, но прозвуча малко принудено.

— Добре, отговорете ми поне на един. Който си изберете.

Джентълменът само се усмихна любезно.

Стрейндж го погледна с нескрита обида. Очевидно предложението не обхващаше сферата на познанието и важеше само за предмети. „Ако исках да си направя подарък, щях да отида и да си купя нещо! — мислеше магьосникът. — Ако исках да видя Полина Боргезе, щях просто да я посетя и да й се представя. За това не ми е нужна магия! Как, за Бога, ще…“ Изведнъж му хрумна нещо.

— Донесете ми нещо, което сте получили от последната си работа с английски магьосник!

— Какво? — стъписа се джентълменът. — Не, едва ли имате нужда от него! То е безполезно, напълно безполезно! Пак си помислете!

По всичко личеше, че това искане го е смутило, макар да не беше ясно защо. „Може би — каза си Стрейндж — магьосникът му е дал нещо ценно и той не иска да се раздели с него. Няма значение. След като видя какво е и науча от предмета каквото мога, ще му го върна. Така ще засвидетелствам добрите си намерения.“

Той се усмихна любезно.

— Струва ми се, че това беше част от споразумението ни. Очаквам да ми донесете предмета — какъвто и да е той — по-късно вечерта!

В осем часа Стрейндж седна да вечеря с Грейстийл в мрачната им трапезария. Мис Грейстийл го попита как е лорд Байрон.

— O! — възкликна Стрейндж. — Не смята да се връща в Англия. Той може да пише навсякъде. Докато в моя случай английската магия е повлияна от Англия, тъй както Англия е повлияна от английската магия. Двете вървят ръка за ръка. Неразделни са.

— Искате да кажете — каза мис Грейстийл и леко се намръщи, — че английското съзнание, история и така нататък са повлияни от магията? В метафоричен смисъл, нали?

— Не, в съвсем буквален смисъл. Този град например е построен по обичайния начин…

— О — прекъсна го доктор Грейстийл с усмивка, — какво типично изказване за магьосник! Винаги говорите с известно пренебрежение за неща, направени по обичайния начин!

— Не исках да прозвучи пренебрежително. Уверявам ви, че храня дълбоко уважение към нещата, направени по обичайния начин. Не, имах предвид само, че границите на Англия, очертанията й са магически обусловени.

Доктор Грейстийл изсумтя.

— Не съм убеден в това. Дайте ми пример.

— Добре. Някога на йоркширското крайбрежие имало хубав град и един ден жителите му се запитали защо кралят им Джон Ъскглас събира данъци от тях. Те смятали, че такъв велик магьосник би могъл да превръща в злато каквото пожелае. В любопитството им няма нищо лошо, но тези глупави хора не спрели дотам. Те отказали да плащат и започнали да заговорничат срещу краля с враговете му. Човек трябва да помисли добре, преди да тръгне да се кара с магьосник или с крал. А когато двете са обединени в едно — о, тогава опасността е стократно по-голяма! Първо в града задухал вятър от север. От вятъра всички животни в града остарели и умрели — крави, свине, птици, овце, дори котките и кучетата. Вятърът духнал над къщите и те се превърнали в руини пред очите на злополучните си обитатели. Сечивата се счупили, гърнетата се строшили, дървените греди изсъхнали и се напукали, керемидите и камъните се превърнали в прах. Каменните статуи в църквите се изтъркали като от старост и всяко лице на статуя, казват, се изкривило, сякаш крещяло. Вятърът подхванал морето и надигнал невиждани, заплашителни вълни. Гражданите — съвсем разумно — побягнали от града и щом стигнали хълмовете, се обърнали назад и видели как останките от града бавно потънали под студените сиви вълни.

Доктор Грейстийл се усмихна.

— Всяко правителство — било то на виги, тори, императори или магьосници — реагира зле, когато хората не плащат данъците си. Ще включите ли тези легенди в следващата си книга?

— O, със сигурност. Аз не съм от онези жалки автори, които грижливо мерят и теглят думите си до последната унция. Идеите ми за авторството са много либерални. Всеки, който плати своята гвинея за изданието на мистър Мъри, ще открие, че съм разтворил широко вратите на работилницата си и че всичките ми знания са изложени на показ. Читателите ми могат да разглеждат и да избират на воля.

Мис Грейстийл сериозно се замисли над разказа на Стрейндж.

— Несъмнено е бил провокиран — каза накрая тя, — но все пак това е постъпка на тиран.

Някъде в мрака се разнесоха стъпки.

— Какво има, Франк? — попита доктор Грейстийл. Прислужникът на доктор Грейстийл изникна от тъмнината.

— Намерихме писмо и малка кутийка, сър. И двете са за мистър Стрейндж.

Франк изглеждаше обезпокоен.

— Е, какво си зяпнал? Ето го мистър Стрейндж точно до теб. Предай му писмото и кутийката.

По лицето и поведението на Франк личеше, че е смутен. Намръщеното му чело подсказваше силно недоумение. Той направи последен опит да сподели объркването си с господаря:

— Намерихме писмото и кутийката на пода пред пътната врата, сър, но вратата беше заключена и резето беше спуснато!

— Тогава някой я е отключил и е дръпнал резето, Франк. Не прави загадки от дреболии — каза доктор Грейстийл.

Франк даде писмото и кутийката на Стрейндж и отново потъна в мрака на къщата, като мърмореше под носа си и питаше столовете и масите по пътя си за такъв глупак ли го вземат.

Леля Грейстийл се наведе към мистър Стрейндж и го подкани да не се церемони — той е сред приятели и може веднага да прочете писмото си. Това беше много мило от нейна страна, но донякъде излишно, защото Стрейндж вече бе отворил писмото и го четеше.

— O, лельо! — възкликна мис Грейстийл и взе кутийката, която Франк беше оставил на масата. — Вижте колко е красива!

Кутийката беше малка и овална, очевидно направена от сребро и порцелан. Цветът й беше красив нюанс на синьото, но не точно синьо, а по-скоро лилаво. Но не беше и точно лилаво, защото имаше лек сивкав оттенък. Ако трябва да бъдем съвсем точни, това беше цвят на сърдечна мъка. Но за щастие нито мис Грейстийл, нито леля й бяха изпитвали някога сърдечна мъка, така че нямаше как да познаят цвета й.

— Наистина е много красива — съгласи се лелята. — Италианска ли е, мистър Стрейндж?

— М-м-м? — измънка Стрейндж и вдигна глава от писмото. — Не знам.

— Има ли нещо вътре? — попита леля Грейстийл.

— Да, струва ми се — каза мис Грейстийл и понечи да отвори кутийката.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату