— Какво има тук? — попита той. — Хартийки! Хартийки с магически заклинания! — това му се видя много забавно. — Знаеш ли, може да ти се стори странно — каза Стрейндж на дървената фигура, — но аз познавам човека, който ги е писал! Казва се Джонатан Стрейндж — и като стана дума, мисля, че тези книги са негови — той започна да чете написаното. — Ха! Никога няма да познаеш с какви идиотщини се е захванал! Заклинания за призоваване на феи! Ха-ха! Заблуждава се, че му трябват, за да се сдобие със слуга от народа на феите и да възроди английската магия. Но всъщност го прави само за да ужаси Гилбърт Норел! Изминал е стотици мили и е дошъл в най-бляскавия град на света, а единственото, което го интересува, е какво мисли някакъв старец в Лондон! Ама че нелепо!
Стрейндж захвърли с отвращение листа хартия и взе ножичката. Обърна се и едва не си удари главата в нещо.
— Какво…? — започна той и не довърши.
От тавана висеше черна лента. На края й бяха завързани няколко тънки костици, стъкленица с тъмна течност — може би кръв — и изписано парче хартия. Дължината на лентата беше такава, че ако човек се разхожда из стаята, рано или късно неизбежно ще удари главата си във вързопчето. Стрейндж поклати глава, изумен от хорската глупост. После се наведе над масата и започна да изрязва ноктите си. Изминаха няколко минути.
— Знаеш ли, той имаше жена — каза на дървената фигура и доближи ръка до свещта, за да огледа ноктите си. — Арабела Удхоул. Най-очарователната девойка на света. Но сега е мъртва. Мъртва, мъртва, мъртва — той взе от масата пиличка и започна да пили ноктите си. — Сега като се замисля, сякаш и аз бях влюбен в нея. Струва ми се, че бях влюбен. Тя произнасяше името ми с най-милата усмивка на света и всеки път, щом го чуех, сърцето ми трепваше — Стрейндж се засмя. — Знаеш ли, много е нелепо, но не мога да си спомня как ми беше името. Лорънс? Артър? Франк? Да беше тук Арабела! Щеше да си спомни. И щеше да ми каже! Тя не е от онези жени, които дразнят мъжете и продължават да играят игрички, когато вече отдавна не е забавно. Боже, как ми се иска да я видя! Боли ме ето тук — Стрейндж се тупна по гърдите. — А тук е горещо и кораво — той се тупна по челото. — Но не се съмнявам, че половин час разговор с Арабела би излекувал и двете. Може би трябва да призова феята на онзи магьосник и да поискам да доведе тук Арабела. Феите могат да съживяват мъртъвци, нали? — Стрейндж взе листа със заклинанието и отново го зачете. — Нищо особено. Това е най-лесното нещо на света.
Той произнесе на глас написаните думи и тъй като му се струваше много важно, продължи да пили ноктите си.
В тъмния ъгъл до боядисания шкаф стоеше някой с тревнозелен сюртук, коса като глухарче и подигравателно надменна усмивка на уста.
Стрейндж продължаваше да изучава ноктите си.
Джентълменът с коса като глухарче бързо се приближи към него и посегна да го оскубе. Но преди да е успял, Стрейндж го погледна и каза:
— Случайно да ви се намира щипка енфие?
Джентълменът с коса като глухарче се вкамени.
— Прерових всички джобове на проклетия си сюртук — продължи Стрейндж, без да забелязва стъписването на джентълмена, — но никъде не намерих кутийката с енфие. Не знам как съм могъл да я забравя. Обикновено използвам „Кендал Браун“, ако имате.
Докато говореше, той отново затършува из джобовете си. Но съвсем беше забравил за вързопчето, което висеше от тавана, и както крачеше из стаята, го закачи с глава. Вързопчето се залюля напред-назад и го удари право в челото.
54
КУТИЙКА С ЦВЯТ НА СЪРДЕЧНА МЪКА
1 и 2 декември 1816 година
НЕЩО ИЗПУКА и изведнъж нахлу лек бриз и ухание на свежест, сякаш някой изсмука застоялия въздух от стаята. Стрейндж примигна два-три пъти.
След като се опомни, първата му мисъл беше, че цялата му сложна схема се е увенчала с успех: пред него стоеше някой, несъмнено фея. Втората му мисъл беше, че не знае какво е правил досега. Стрейндж извади джобния си часовник и го погледна: беше минал близо час, откакто бе изпил тинктурата.
— Моля да ме извините — каза той, — знам, че въпросът ми може да ви се стори странен, но говорихме ли за нещо?
— За енфие — отвърна джентълменът с коса като глухарче.
— Енфие?
— Попитахте ме дали имам щипка енфие.
— Кога?
— Какво?
— Кога ви поисках енфие?
— Преди малко.
— А-ха! Добре. Е, не си правете труда. Вече не ми трябва.
Джентълменът с коса като глухарче се поклони.
Стрейндж си даваше сметка, че объркването, което изпитва, е изписано на лицето му. Спомни си всички предупреждения в книгите за представителите на този дяволит народ и за това как човек не бива да показва, че знае по-малко от тях. Затова той прикри смущението си със саркастичен поглед. После си спомни, че още по-опасно е да демонстрира превъзходство и да разгневи феята, затова прикри сарказма си с усмивка. Накрая отново възвърна озадаченото си изражение.
Той не беше забелязал, че джентълменът се чувства също толкова неудобно.
— Извиках ви тук — започна Стрейндж, — защото отдавна исках представител на народа ви да ми помага и да ме съветва в магическите дела — той беше репетирал няколко пъти кратката си реч и със задоволство установи, че тя звучи уверено и достойно. За беда веднага след това развали впечатлението, като тревожно добави: — Повтарям ли се?
Джентълменът не отговори.
— Казвам се Джонатан Стрейндж. Може би сте чували за мен? Наскоро навлязох в много интересен етап от кариерата си. Мисля, че няма да преувелича, ако кажа, че цялото бъдеще на английската магия зависи от по-нататъшните ми действия. Ако приемете да ми помогнете, ще се прочуете не по-малко от Кол Том Блу и Майстора Уичърли!144
— Пфу! — изпъшка джентълменът с отвращение. — Жалки слуги!
— Така ли? — учуди се Стрейндж. — Нямах представа — той продължи: — Вашето… — Стрейндж се затрудни, докато намери подходящите думи — …любезно внимание към краля на Англия ме накара да се спра на вас. Каква сила! Каква изобретателност! Днешната магия е лишена от мощ! Лишена е от плам и енергия! Не мога да ви опиша колко ми е дотегнало да правя едни и същи глупави магии за разрешаване на едни и същи глупави проблеми. Малкото, което видях от вашата магия, ми показа, че тя е от съвсем друго естество. Вие можете да ме смаете. А аз жадувам да бъда смаян!
Джентълменът повдигна изящните си вежди, сякаш искаше да каже, че не би имал нищо против да смае Джонатан Стрейндж. Магьосникът въодушевено продължи:
— О, освен това искам веднага да ви предупредя, че в Лондон има един старец на име Норел — нещо като магьосник, — който ще изпадне в ярост, когато научи, че сте се съюзили с мен. Ще направи всичко възможно, за да ни попречи, но смея да твърдя, че изобщо не би могъл да се мери с нас.
Джентълменът сякаш беше престанал да го слуша. Оглеждаше се из стаята, като спираше вниманието си ту върху един, ту върху друг предмет.
— Има ли нещо в стаята, което не ви харесва? — попита Стрейндж. — Моля ви, ако е така, кажете ми. Предполагам, че магическата ви чувствителност е далеч по-изтънчена от моята. Но дори аз съм забелязал, че има неща, които могат да повлияят на магическите ми способности. Солница, офика, парче нафора — те определено ми пречат. Не казвам, че не мога да правя магии при наличието на тези предмети, но винаги се налага да ги вземам под внимание при съставянето на заклинанията си. Ако нещо тук не ви харесва, само кажете и аз веднага ще го махна.
