Джентълменът гледаше втренчено, сякаш изобщо не разбираше за какво говори Стрейндж. После изведнъж възкликна:
— Магическата ми чувствителност, о, да! Колко сте досетлив! Магическата ми чувствителност е — точно както предполагате — много изтънчена! И в настоящия момент тя ми подсказва, че наскоро сте се сдобили с предмет, който притежава голяма сила! Пръстен за предпазване от магия? Урна за ясновидство? Нещо такова, нали? Моите поздравления! Покажете ми този предмет и аз незабавно ще ви осведомя за историята му и начина му на приложение!
— Всъщност не — отвърна Стрейндж изненадан. — Не притежавам нищо подобно.
Джентълменът се намръщи. Погледна първо нощното гърне, което се подаваше изпод масата, после пръстена с миниатюрен ангел от слонова кост на ръката на Стрейндж и накрая глинения съд, доскоро пълен със захаросани праскови и сливи.
— Може би е попаднал у вас случайно? Подобни предмети могат да притежават голяма сила дори ако магьосникът не знае как да си служи с тях.
— Наистина не мисля, че имам такъв предмет — каза Стрейндж. — Глинения съд например купих от един сладкар в Генуа. И в дюкяна имаше още десетки досущ като този. Не вярвам, че е възможно един да притежава магически сили, а другите — не.
— Така е — съгласи се джентълменът. — А и тук не виждам нищо повече от обичайните предмети. Имам предвид — побърза да добави той — предметите, които бих очаквал да видя в дома на магьосник с вашия талант.
Последва кратко мълчание.
— Не отговорихте на предложението ми — каза Стрейндж. — Не можете да решите, преди да сте ме опознали по-добре. Имате право. След ден-два отново ще имам честта да се порадвам на компанията ви и тогава ще поговорим повече.
— Беседата ни беше много интересна! — отбеляза джентълменът.
— Надявам се, че ни предстоят още много такива — любезно отговори Стрейндж и се поклони.
Джентълменът му отвърна с поклон.
После магьосникът го освободи от заклинанието за призоваване и той изчезна.
Въодушевлението на Стрейндж беше огромно. Знаеше, че трябва да седне и да запише трезвите си научни наблюдения върху случилото се, но можеше само неудържимо да подскача, да се смее и да пляска с ръце. Дори изтанцува няколко стъпки от народен танц и ако дървената фигура не беше прикована към дървения си пиедестал, той със сигурност би я грабнал и би се завъртял с нея из стаята.
След като бурното въодушевление го напусна, Стрейндж се изкуши да напише на Норел. Всъщност дори седна и нахвърля първите редове на победоносно и саркастично писмо: „Убеден съм, че ще се радвате да научите…“ Но после размисли и се отказа. „Това само ще го предизвика да направи магия на къщата ми или нещо подобно. Ха! Как ще се ядоса, когато се върна в Англия! Трябва да публикувам новината веднага след завръщането си. Няма да чакам следващия брой на «Фамулус». Той ще излезе след много време. Мъри ще се оплаква, но аз нищо не мога да направя. «Таймс» е най-подходящото място. Чудя се какво ли означаваха всички онези безсмислици за магически пръстени и нощни гърнета? Може би феята търсеше причина за успеха на заклинанието ми.“
Общо взето, Стрейндж не можеше да бъде по-доволен от себе си, дори ако бе успял да извика самия Джон Ъскглас и половин час да разменя любезности с него. Единственото тревожно нещо бяха спомените — накъсани и объркани — от формата, която този път бе приела лудостта му. „Струва ми се, че се бях превърнал в Ласелс или Дролайт! Какъв ужас!“
На другата сутрин Стивън Блек имаше да свърши някои неща за сър Уолтър. Той посети един банкер на „Ломбард Стрийт“, говори с художник портретист в „Литъл Бритън“ и даде указания на шивачката на „Федър Лейн“ за новата рокля на лейди Поул. Следващата му среща беше в кантората на адвоката. Валеше тежък пухкав сняг. Наоколо се разнасяха обичайните градски звуци: пръхтене и тропот на коне, дрънчене на карети, викове на улични търговци, блъскане на врати и стъпки в снега.
Стивън стоеше на ъгъла на „Флийт Стрийт“ и „Майтър Корт“. Тъкмо вадеше джобния си часовник (подарък от джентълмена с коса като глухарче), когато всички звуци замряха, сякаш някой ги бе срязал с нож. За миг му се стори, че е оглушал. Но точно преди да се разтревожи, Стивън се огледа и видя, че това не е единственото необичайно обстоятелство. Улицата изведнъж опустя. Нямаше нито хора, нито котки, нито кучета, нито коне, нито птици. Всички бяха изчезнали.
А снегът! Това беше най-странното от всичко: той висеше неподвижно във въздуха на големи меки парцали, тежки като златни монети.
„Магия!“ — помисли си с омерзение Стивън.
Той повървя малко по „Майтър Корт“, като надничаше през витрините на магазините. Лампите вътре светеха, стоките лежаха натрупани на купчини или пръснати по тезгясите — коприни, тютюни, нотни листове; в камините горяха огньове, но пламъците им не помръдваха. Стивън се обърна и установи, че е проправил нещо като тунел през триизмерната дантела на снега. От всички странни неща, които бе виждал през живота си, това беше най-странното.
Незнайно откъде се разнесе вик:
— Мислех, че съм недосегаем за него! Какви трикове използва?
Внезапно пред Стивън изникна джентълменът с коса като глухарче с гневно лице и блеснали очи.
Изненадата на иконома бе толкова голяма, че за миг се уплаши да не припадне. Но той отлично знаеше колко високо джентълменът цени хладнокръвието и самообладанието, затова прикри страха си доколкото можа и попита със заекване:
— Не-недосегаем за кого, сър?
— Как за кого? За магьосника, Стивън! За магьосника! Помислих, че се е сдобил с някакъв магически предмет, който му е разкрил присъствието ми. Но в стаята му не видях такъв, а и той се закле, че не притежава нищо подобно. За всеки случай през изминалия час обиколих земното кълбо и проверих всички магически пръстени, всички вълшебни потири и хаванчета. Но нито един от тези предмети не липсва. Всички са си по местата.
От това доста несвързано обяснение Стивън заключи, че магьосникът вероятно е успял да призове джентълмена с коса като глухарче.
— Но, сър — каза икономът, — преди време искахте да помагате на магьосниците, да правите магии с тях и да заслужите тяхната признателност. Нали затова дойдохте да съживите лейди Поул? Може би ще се окаже, че тази работа ви харесва повече, отколкото предполагате.
— O, може би! Но не мисля, че ще стане така. Казвам ви, Стивън, освен неудобството да тичам винаги, когато му хрумне да ме призове, това беше най-скучният половин час, който съм прекарвал от дълги години. Не съм чувал никой друг да говори толкова! Този магьосник със сигурност е най-самонадеяният човек, когото съм срещал. Не мога да понасям хора, които постоянно си говорят сами и нямат време да слушат какво им казват другите.
— O, сър, наистина! Това е крайно обидно. И предполагам, че сега, когато ще прекарвате времето си с магьосника, ще трябва да отложим моето коронясване за крал на Англия?
Джентълменът каза нещо много злъчно на своя език, вероятно ругатня.
— Вероятно сте прав и това ме вбесява повече от всичко друго! — той се замисли за момент. — Но все пак може да не е толкова зле, колкото ни се струва. Тези английски магьосници са много глупави. Обикновено искат едни и същи неща. Бедните си пожелават неизчерпаеми запаси от ряпа или овесена каша, богатите искат още богатства или власт над целия свят, а младите искат любовта на някоя принцеса или кралица. Щом си пожелае едно от тези неща, ще му го дам. Разбира се, то със сигурност ще му създаде куп грижи. Винаги става така. Той ще се разсее и тогава ние с вас ще осъществим плана си да ви направим крал на Англия! О, Стивън! Толкова се радвам, че дойдох при вас! Винаги ми давате разумен съвет! — гневът на джентълмена мигом се изпари и видът му стана много доволен. Дори слънцето се показа иззад облаците и всички увиснали във въздуха снежинки заблестяха и заискриха (макар че дали и това беше работа на джентълмена — Стивън не можеше да каже).
Той понечи да възрази, че всъщност не е дал никакъв съвет, но в този миг джентълменът изчезна. Всички хора, коне, карети, котки и кучета тутакси се появиха отново и Стивън се блъсна в дебела жена с
