Стрейндж стана от леглото в отлично настроение. Беше спал осем часа без прекъсване. За пръв път от седмици не се беше будил през нощта, за да прави магии. Той реши, че като награда за успешното призоваване на фея днес ще почива. Малко след десет часа отиде в къщата, където бяха отседнали Грейстийл, и завари семейството да закусва. Стрейндж прие поканата им да закуси с тях, седна, хапна топли кифлички, пи кафе и съобщи на мис Грейстийл и на леля й, че днес е изцяло на техните услуги.

Леля Грейстийл с радост се отказа от предложението му в полза на племенницата си. Мис Грейстийл и Стрейндж прекараха времето до обяд в четене на книги за магия. Това бяха книги, които той й бе заел или тя беше купила по негова препоръка: „История на Краля Гарван за деца“ на Портисхед, „Животът на Мартин Пейл“ от Хикман и „Анатомия на Минотавъра“ на Хедър-Грей. Стрейндж ги беше чел в началото на обучението си по магия и с учудване откриваше колко простички, почти наивни, му се струват сега. Доставяше му огромно удоволствие да ги чете на мис Грейстийл, да отговаря на въпросите й и да изслушва мислите й върху прочетеното — уверени, умни и както му се струваше, прекалено сериозни.

В един часа след лека закуска със студено месо леля Грейстийл обяви, че твърде дълго са седели у дома, и предложи да се разходят.

— Мистър Стрейндж, бих казала, че малко свеж въздух ще ви се отрази добре. Учените често пренебрегват разходките.

— Ние сме много скучни хора, мадам — весело се съгласи Стрейндж.

Денят беше хубав. Те тръгнаха из тесните улички и случайно се натъкнаха на поредица от интригуващи предмети: дървено изображение на куче с кокал в устата, ниша със светец, когото никой от тях не можа да познае, няколко прозореца, на които отначало им се стори, че има пердета от изключително фина дантела, но като ги разгледаха по-отблизо, пердетата се оказаха чисто и просто паяжини — плътно изплетени паяжини, обхванали всяко кътче на стаята. Нямаха екскурзовод, който да им разкаже за тези неща, наблизо нямаше човек, когото да попитат, затова те се забавляваха да изказват собствени предположения.

Малко преди да се стъмни, те излязоха на студено каменно площадче с кладенец по средата. Мястото беше необичайно празно и безлюдно. Паважът беше от старинни камъни. Околните сгради имаха неочаквано малко прозорци. Сякаш всички къщи се бяха обидили за нещо на площадчето и му бяха обърнали гръб. Имаше едно дюкянче, където се продаваше само локум в безброй разновидности и цветове. Беше затворено, но мис Грейстийл и леля й надзърнаха през витрината и се запитаха дали ще намерят пътя дотук, за да дойдат отново.

Стрейндж крачеше напред-назад. Не мислеше за нищо. Въздухът беше приятно студен и в небето бе изгряла първата звезда. Той долови странен стържещ звук зад гърба си и се обърна да види откъде идва.

В най-тъмния ъгъл на площадчето се издигаше нещо — нещо, каквото не бе виждал досега. Беше черно — толкова черно, че сякаш бе изтъкано от сгъстяващия се мрак. Главата или горната му част приличаше на старинна носилка, с каквито понякога се придвижват вдовиците в Бат. Тя имаше прозорци с черни завески. Но по-надолу носилката преминаваше в тяло и крака на голяма черна птица. Птицата беше с черен цилиндър на главата и носеше тънък черен бастун. Нямаше очи, но Стрейндж чувстваше, че го гледа. Върхът на бастуна й зловещо драскаше по каменния паваж.

Стрейндж предположи, че би трябвало да се страхува. Предположи, че би трябвало да направи някаква магия, за да пропъди нещото. В главата му се занизаха заклинания за отдалечаване, за прогонване, за предпазване, но кой знае защо, той не можа да се спре на нито едно от тях. Макар че нещото изглеждаше заплашително и злонамерено, Стрейндж имаше чувството, че в настоящия момент то не представлява заплаха нито за него, нито за останалите. По-скоро това беше предзнаменование за наближаваща опасност.

Той тъкмо започваше да се чуди как Грейстийл възприемат тази внезапна поява на ужасното същество, когато нещо в главата му изщрака и създанието изчезна. На негово място изникна набитият силует на доктор Грейстийл — в черни дрехи и с бастун в ръка.

— Е? — провикна се той.

— Моля… моля? — извика в отговор Стрейндж. — Какво казахте? Мислех за… нещо друго.

— Попитах ви дали ще вечеряте с нас!

Стрейндж стоеше и го съзерцаваше.

— Какво има? Болен ли сте? — попита доктор Грейстийл и погледна изпитателно магьосника, сякаш бе забелязал нещо особено в лицето и поведението му.

— Съвсем добре съм, уверявам ви — отвърна Стрейндж. — И ще се радвам да вечерям с вас. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. Само че обещах на лорд Байрон, че в четири ще играя билярд с него.

— Ще се върнем с гондола — предложи доктор Грейстийл. — Мисля, че Луиза е по-уморена, отколкото казва (той имаше предвид сестра си). Къде е срещата ви с Негова светлост? Къде искате да ви откара гондолиерът?

— Благодаря — отвърна Стрейндж, — но предпочитам да повървя. Сестра ви е права, че имам нужда от повече чист въздух и разходки.

Мис Грейстийл малко се разочарова, като разбра, че Стрейндж няма да се прибира с тях. Двете дами и магьосникът се сбогуваха така продължително и толкова пъти си напомниха за срещата си след броени часове, че доктор Грейстийл започна да губи търпение.

Семейство Грейстийл тръгнаха по посока към Рио. Стрейндж ги следваше от разстояние. Въпреки веселите уверения на доктор Грейстийл той се чувстваше неприятно развълнуван. Повтаряше си, че видението е било чисто и просто игра на светлината, но това не го успокояваше. Стрейндж беше принуден да признае, че най-вероятно лудостта на старата дама го обзема отново.

„Това е наистина сериозно! Действието на тинктурата като че ли се беше изчерпало! Е, слава Богу, вече няма нужда да я пия. Ако този представител на народа на феите откаже да ми служи, тогава просто ще намеря начин да призова друг.“

Той излезе от уличката на окъпания в светлина пристан и видя, че Грейстийл са намерили гондола и че някакъв джентълмен помага на мис Грейстийл да се кача. Отначало му се стори, че не познава мъжа, но после забеляза, че косата му е лъскава като пух на глухарче. Стрейндж забърза към него.

— Каква красива млада жена! — възкликна джентълменът, когато гондолата се отдалечи от пристана. Очите му блестяха. — Предполагам, че танцува прелестно, нали?

— Танцува ли? — учуди се Стрейндж. — Не знам. Веднъж щяхме да ходим заедно на бал в Генуа, но тя имаше зъбобол и не отидохме. Не очаквах да ви видя. Мислех, че ще дойдете отново, когато ви призова.

— Ах, но аз мислих върху предложението ви да правим магии заедно! И сега смятам, че това е отлична идея!

— Радвам се да го чуя — отвърна Стрейндж, като едва се сдържа да не се усмихне. — Но кажете ми, от седмици се мъча да ви призова. Защо не дойдохте по-рано?

— O, обяснението е съвсем просто! — заяви джентълменът и се впусна да разказва дълга история за някакъв свой братовчед, който бил много зъл и много завиждал на дарбите и добродетелите му, мразел всички английски магьосници и незнайно как успявал да разваля магиите на Стрейндж, поради което джентълменът едва миналата вечер разбрал, че го призовават. Разказът му беше невероятно заплетен и Стрейндж не повярва на нито една дума. Но сметна, че е по-благоразумно да покаже, че вярва, затова се поклони в отговор.

— И за да ви покажа колко високо ценя честта, която ми оказвате — завърши джентълменът, — ще ви донеса каквото пожелаете.

— Каквото пожелая? — повтори Стрейндж и погледна изпитателно джентълмена. — И ако съм разбрал правилно, предложението ви е част от споразумението ни. Не можете да ми откажете това, което съм поискал, нали?

— Дори не би ми хрумнало!

— И мога да поискам богатства, власт над целия свят, такива неща?

— Точно така! — възкликна със задоволство джентълменът и разпери ръце.