зловонен. Стрейндж не помнеше да е лягал, но не помнеше и почти нищо друго. Разсеяно се запита дали се намира в Лондон или в Шропшир. Имаше странното усещане, че няколко котки едновременно стъпват по него. След миг вдигна глава и видя, че наистина е така.

Той седна и котките веднага се разбягаха. През счупен прозорец надничаше пълна луна. Като събра откъслечните си спомени, Стрейндж започна да сглобява последователността на събитията от вечерта. Спомни си заклинанието, с което промени облика на старицата, плана си да полудее, за да види фея. Отначало всичко му се струваше толкова далечно, сякаш това бяха събития, станали преди — о, преди около месец! Но все пак той седеше в същата стая и като погледна джобния си часовник, установи, че е минало съвсем малко време.

Мишката беше оцеляла. За щастие ръката му бе паднала върху нея и я беше опазила от котките. Той я прибра в джоба си и бързо излезе от стаята. Не искаше да остава и минута повече: стаята му се бе сторила отблъскваща от самото начало, а сега всяваше у него неописуем ужас.

На стълбите Стрейндж се размина с няколко души, но те не му обърнаха никакво внимание. Той беше омагьосал предварително обитателите на къщата и сега всички бяха убедени, че го срещат ежедневно, че той редовно идва тук и че няма нищо по-естествено от това. Но ако някой ги попиташе за името му, те не биха могли да отговорят.

Стрейндж се върна в квартирата си край „Санта Мария Дзобениго“. Лудостта на старицата като че ли продължаваше да му действа. Хората, които виждаше на улицата, изглеждаха странно променени: израженията им бяха свирепи и неразгадаеми и дори походката им беше грозна и заплашителна. „Е, поне едно е ясно — каза си той. — Старицата е била съвсем луда. Не бих могъл да призова фея в това състояние“.

На другия ден Стрейндж стана рано и веднага след закуска се зае да стрие на прах трупа и вътрешностите на мишката с помощта на няколко широко разпространени магически похвата. Костите отдели и запази. После направи от праха тинктура. Това имаше две предимства. Първо (и съвсем не маловажно), поемането на няколко капки тинктура беше далеч по-малко отблъскващо от изяждането на умряла мишка. Второ, Стрейндж вярваше, че по този начин би могъл да регулира степента на лудостта си.

Към пет вечерта той получи тъмнокафява течност, която миришеше най-вече на брендито, послужило за направата на тинктурата. Сипа я в бутилка. После внимателно отброи четиринадесет капки в чаша с бренди и изпи сместа.

След няколко минути погледна през прозореца към „Санта Мария Дзобенито“. По тротоарите сновяха хора. Главите им бяха кухи отзад, отпред имаха лица като тънки маски. Във всяка кухина гореше по една свещ. Сега Стрейндж виждаше това с такава яснота, че се чудеше как не го е забелязал по-рано. Представи си какво ще стане, ако излезе навън и угаси няколко от свещите. Мисълта за това го накара да избухне в смях. Смееше се така, че едва стоеше на краката си. Смехът му ехтеше из цялата къща. С последните си нищожни останки разум той съобрази, че хазяинът и семейството му не бива да научават какво прави, затова си легна и заглуши смеха си във възглавниците, като от време на време риташе неудържимо при мисълта за смехотворната си идея.

На сутринта той се намери в леглото с дрехите и ботушите. Освен потното усещане за неудобство, което се получава, след като човек е спал облечен, Стрейндж се чувстваше както обикновено. Той се изми, обръсна се и си облече чисти дрехи. После излезе да хапне нещо. На ъгъла на „Кале де ла Кортезия“ и площад „Сан Анджело“ имаше малко кафене, където Стрейндж обичаше да ходи. Всичко изглеждаше добре до момента, в който сервитьорът се приближи към масата и сложи на нея чаша кафе. Стрейндж вдигна поглед и видя в очите му искрица, подобна на мъничък пламък от свещ. Установи, че вече не помни дали хората имат в главите си свещи или не. Знаеше, че разликата между двете е огромна: едното е признак за здрав разум, другото — не, но той изобщо не можеше да си спомни кое какво беше.

Това донякъде го обезпокои.

„Единственият проблем с тинктурата — каза си Стрейндж — е, че наистина е много трудно да се прецени кога действието й е престанало. Досега не се бях замислял за това. Може би ще трябва да изчакам ден-два, преди да опитам отново.“

Но към обяд търпението му се изчерпа. Той се чувстваше по-добре. Беше склонен да мисли, че хората нямат свещи в главите си. „А и без това няма кой знае какво значение — успокои се Стрейндж. — Въпросът няма отношение към настоящото ми начинание.“ Той капна девет капки от тинктурата в чаша с „Вин Санто“ и пресуши съдържанието й.

Веднага започна да му се струва, че всички шкафове в къщата са пълни с ананаси. Беше сигурен, че под леглото и под масата също има ананаси. Тази мисъл така го разтревожи, че го обля студена пот и той се видя принуден да седне на пода. Всички къщи и дворци в града бяха пълни с ананаси, а хората на улицата криеха ананаси под дрехите си. Отвсякъде се носеше мирис на ананаси — едновременно сладък и остър.

След известно време на вратата се почука. Стрейндж с изненада забеляза, че е станало вечер и че в стаята е тъмно. Чукането се повтори. Беше хазяинът. Започна да говори нещо, но Стрейндж не го разбираше. Причината беше, че в устата на хазяина имаше ананас. Как беше успял да го натъпче там — Стрейндж не проумяваше. Докато човекът говореше, от устата му се показваха зелени бодливи листа и после отново се скриваха. Стрейндж се чудеше дали да не потърси нож или кука, за да се опита да измъкне ананаса — иначе хазяинът можеше да се задави. Но в същото време това не го безпокоеше чак толкова. „В края на краищата — помисли си Стрейндж с известно раздразнение — сам си е виновен. Защо го е пъхнал там?“

На другия ден един от сервитьорите в кафенето на ъгъла на „Кале де ла Кортезия“ разрязваше ананас. Надвесен над чашата си с кафе, Стрейндж потръпна от гледката.

Той установи, че е лесно — далеч по-лесно, отколкото хората предполагат — да полудееш, но като при всички останали магии и тук имаше множество ограничения и неясноти. Дори да успееше да призове фея (което не изглеждаше много вероятно), нямаше да бъде в състояние да говори с нея. Всички книги по темата, които беше чел, съветваха магьосниците да бъдат нащрек при общуването си с феи. Точно когато трябваше да впрегне целия си разум, той нямаше да има никакъв.

„Как ще направя впечатление на феята с превъзходните си магически способности, когато мога само да дрънкам врели-некипели за ананаси и свещи?“ — помисли си Стрейндж.

Той прекара деня в крачене напред-назад из стаята, като току се спираше да запише нещо на парче хартия. Когато дойде вечерта, той написа заклинание за призоваване на феи и го сложи на масата. После капна четири капки от тинктурата в чаша вода и изпи сместа.

Този път тинктурата му повлия по различен начин. Не го обзеха никакви странни мисли и страхове. Всъщност в много отношения се чувстваше по-добре от друг път; по-уверен, по-спокоен, по-равнодушен. Откри, че магията вече не го вълнува толкова. В главата му се хлопаха врати и той тръгна да обикаля стаи и коридори вътре в себе си, в които не бе стъпвал от години. През първите десетина минути Стрейндж се почувства младеж, какъвто е бил на двадесет или на двадесет и две години, после се превърна в друг човек — такъв, какъвто винаги можеше да бъде, но по много причини не беше.

След приемането на тинктурата първото му желание бе да отиде в „Ридото“. Струваше му се нелепо, че е пристигнал във Венеция още в началото на октомври и нито веднъж не е ходил на подобно място. Но когато погледна джобния си часовник, установи, че часът е едва осем.

— Твърде рано е — каза той сякаш на себе си. Говореше му се, затова се огледа наоколо в търсене на събеседник. Поради липса на друг Стрейндж се обърна към малката дървена фигура в ъгъла: — През следващите три-четири часа няма да видим никого — осведоми я той.

Хрумна му, че за запълване на времето може да отиде и да потърси мис Грейстийл.

— Но сигурно леля й и баща й ще са с нея — отсече Стрейндж с раздразнение. — Глупости! Глупости! Глупости! Защо хубавите жени винаги се движат с тълпи от роднини? — той се погледна в огледалото. — Мили Боже! Това шалче сякаш го е връзвал орач!

През следващия половин час Стрейндж развръзва и връзва шалчето, докато остана доволен. После забеляза, че ноктите му са по-дълги от обичайното и не особено чисти. Започна да търси ножичка, с която да ги изреже.

Ножичката беше на масата. До нея имаше още нещо.