МАЛКО ПРЕДИ ДА НАПУСНЕ Англия, доктор Грейстийл бе получил писмо от приятел в Шотландия с молба, ако стигне до Венеция, да посети една стара дама, която живее там. „Това ще бъде благотворително дело — пишеше шотландецът, — тъй като тази дама някога е била богата, но сега е бедна.“ Доктор Грейстийл си спомни, че е чувал за старата дама — тя беше от странен, смесен произход, като че ли наполовина шотландка, наполовина испанка или може би наполовина ирландка, наполовина еврейка.

Доктор Грейстийл имаше намерение да я посети, но от постоянните смени на хотели и файтони, внезапните премествания и непредвидени пътувания с пристигането си във Венеция той установи, че не може да намери писмото и не си спомня добре съдържанието му. Не беше си записал и името на дамата, пазеше само листче хартия с адреса и.

Леля Грейстийл каза, че при такива затруднени обстоятелства би било най-добре да изпратят писмо на дамата, с което да я уведомят за намерението си да я посетят. Макар че, добави тя, вероятно ще изглежда доста странно, че не знаят името й — старата дама несъмнено ще ги помисли за окаяни невежи хора. Доктор Грейстийл се смути и започна да сумти и да нервничи, но не можа да измисли нищо по-добро, затова написаха бележка и я дадоха на хазяйката с молба веднага да я занесе на старата дама.

После се случи първото странно събитие в тази история: хазяйката погледна адреса, намръщи се и по причини, непонятни за доктор Грейстийл, изпрати бележката на зет си на остров Джудека.

След няколко дни същият този зет — изискан венециански адвокат — дойде при доктор Грейстийл. Съобщи му, че е изпратил бележката, както доктор Грейстийл е заръчал, но трябва да се има предвид, че дамата живее в една част на града, наречена Канареджо, в Гетото, където живеят евреите. Писмото е поверено на почтен господин евреин. Отговор няма. Как смята да постъпи доктор Грейстийл? Адвокатът ще се радва да му услужи с каквото може.

Късния следобед мис Грейстийл, леля й, доктор Грейстийл и адвокатът (името му беше синьор Тозети) потеглиха през града с гондола и минаха през онзи квартал, наричан „Сан Марко“, където жени и мъже се приготвяха за вечерните си забавления, покрай пристана на „Санта Мария Дзобениго“, където мис Грейстийл се обърна да погледне към малко светло прозорче, вероятно на стаята на Джонатан Стрейндж; покрай Риалто, където леля Грейстийл започна да цъка с език, да въздиша и да съжалява, че вижда толкова детски крачета без обувки.

При Гето Нуово слязоха от гондолата. Макар че всички къщи във Венеция бяха причудливи и стари, това важеше в още по-голяма степен за Гетото: сякаш причудливостта и старостта бяха сред стоките, които тукашните търговци предлагаха, и хората си бяха построили къщи от тях. Макар че всички улици във Венеция бяха меланхолични, улиците тук притежаваха друг вид меланхолия — сякаш тъгата на евреите и тъгата на неевреите бяха замесени от различно тесто. Къщите тук бяха съвсем прости и вратата, на която синьор Тозети почука, беше черна и скромна като врата на квакерска църква в Лондон.

Отвори им прислужник, който ги пусна да влязат в тъмна стая с ламперия от изсъхнало старинно дърво, пропито с мирис на море.

Една от вратите в стаята беше открехната. От мястото, където стоеше доктор Грейстийл, се виждаха стари и опърпани наглед книги в тънки кожени подвързии, сребърни свещници с повече разклонения от обикновените английски свещници, загадъчни кутии от лакирано дърво — неща, които, както докторът предположи, бяха свързани с еврейската религия. На стената висеше кукла или марионетка, висока и широка колкото мъж, с огромни ръце и крака, но облечена като жена, с глава, увиснала на гърдите, така че лицето й не се виждаше.

Прислужникът влезе през открехнатата врата да говори с господаря си. Доктор Грейстийл прошепна на сестра си, че този прислужник изглежда приличен. Да, съгласи се лелята, само че не носи ливрея. Тя каза, че често е виждала прислужници да ходят по ризи и че в домове, където господарят е ерген, не може да се направи нищо за отучването им от този лош навик. Лелята недоумяваше защо тук е така и предположи, че господарят е вдовец.

— O! — възкликна доктор Грейстийл и надзърна през открехнатата врата. — Прекъснали сме вечерята му.

Почтеният господин евреин беше с дълго прашно черно палто и имаше къдрава прошарена брада, бяла коса и черна кръгла шапчица на темето. Той седеше на дълга маса, постлана със снежнобяла ленена покривка, и беше затъкнал щедро част от нея в яката на черната си роба вместо салфетка.

Лелята много се възмути от това, че доктор Грейстийл наднича през отвора на вратата и за да го накара да престане, го смушка с чадъра си. Но докторът беше дошъл в Италия да види колкото може повече неща и не виждаше причина да прави изключение за господина евреин в личната му трапезария.

Този господин очевидно не беше склонен да прекъсне вечерята си, за да обърне внимание на непознато английско семейство, и по всичко личеше, че обяснява на прислужника какво да каже.

Прислужникът се върна, поговори със синьор Тозети и когато свърши, адвокатът ниско се поклони на леля Грейстийл и обясни, че името на дамата, която търсят, е Делгадо и че тя живее на най-горния етаж на къщата. Синьор Тозети малко се подразни, че никой от слугите на господина не желае да им покаже пътя и да съобщи за пристигането им, но както се изрази, те са група смели авантюристи и със сигурност ще намерят сами стълбището за най-горния етаж.

Доктор Грейстийл и синьор Тозети взеха по една свещ. Стълбището се виеше нагоре в мрака. Те минаха покрай много врати, които макар че бяха големи, имаха причудлив и недодялан вид — защото за да поберат всички хора, къщите в Гетото бяха построени толкова високи и с толкова много етажи, колкото собствениците се бяха осмелили да направят, и за компенсация таваните бяха ниски. Зад някои врати се чуваха разговори, а зад една мъж пееше тъжна песен на неизвестен език. После се заредиха отворени врати към стаи, потънали в мрак: от всяка лъхаше хладен застоял въздух. Последната врата обаче беше затворена. Те почукаха, но никой не се обади. Извикаха, че идват при мисис Делгадо. Отговор не последва. И тъй като леля Грейстийл каза, че е глупаво да дойдат чак дотук и да се върнат, те бутнаха вратата и влязоха.

В стаята, която беше не по-голяма от таванче, цареше мизерия, каквато само старостта и крайната бедност могат да предизвикат. Всичко в нея беше счупено, напукано или окъсано. Всички цветове бяха избелели и потъмнели или каквото там е нужно, за да стане един цвят сив. През малко прозорче, отворено, за да влиза вечерният въздух, се виждаше луната и изглеждаше някак странно, че луната с чистото си бяло лице и пръсти е проявила снизхождение да надникне в тази мръсна тясна стаичка.