Сър Уолтър Поул до Джонатан Стрейндж
„…един книжар от «Сейнт Полс Чърч Ярд», Тайтъс Уоткинс, е отпечатал някаква нелепа книга и я представя за изгубената «История и практика на английската магия» на Стрейндж. Лорд Портисхед казва, че частично е преписана от Авесалом137, а останалото са измишльотини. Негова светлост се пита кое ще ви подразни повече — Авесалом или измишльотините. Портисхед е добър човек и навсякъде, където отиде, изобличава измамата, но много хора вече са се заблудили и Уоткинс със сигурност е припечелил добре. Радвам се, че мис Грейстийл толкова ви допада…“
Джонатан Стрейндж до Джон Мъри
„Драги ми Мъри,
Мисля, ще се радвате да научите, че от унищожаването на «История и практика на английската магия» излезе поне нещо добро — помирих се с лорд Байрон. Негова светлост не знае нищо за големите противоречия, които разкъсват надве английската магия, и, откровено казано, не го е грижа. Но той храни дълбоко уважение към книгите. Казва, че винаги следи да не би вашето предпазливо перо, мистър Мъри, да внесе промени в поемите му и да замести някои скандални думи с по-почтителни. Когато чу, че цяла книга е била унищожена с магия от враг на автора й, възмущението му беше неописуемо. Той ми изпрати дълго писмо, в което заклеймяваше Норел с най-безпощадни думи. От всички писма, които получих по повод случилото се, това ми е любимото. Няма жив англичанин, способен да се мери с Негова светлост в оскърбленията. Лорд Байрон пристигна във Венеция преди около седмица и двамата се срещнахме във «Флориан»138. Признавам, че малко се безпокоях да не доведе онова дръзко младо създание мисис Клеърмонт, но за щастие я нямаше. Доколкото разбирам, Негова светлост се е разделил с нея. Новата ни дружба беше скрепена с откритието, че споделяме една и съща страст към билярда: аз играя, когато мисля за магия, а той играе, докато съчинява стиховете си…“
Слънцето беше студено и пронизващо като звук от удар на нож по кристална чаша. На тази светлина църквата „Санта Мария Формоза“ изглеждаше бяла като мидена черупка или кост, а сянката, разстлана на паважа, синееше като морето.
Вратата на църквата се отвори и група хора излязоха на двора. Дамите и господата бяха гости на града, дошли да разгледат църквата, олтарите и интересните предмети в нея, и сега, след като бяха вече отвън, им се говореше: те запълваха подводната тишина на двора с шумни, оживени приказки. Енория „Санта Мария Формоза“ много им харесваше. Фасадите на къщите им се струваха великолепни — не намираха думи да изразят възторга си. Но тъжното запустение, което лъхаше от сградите, мостовете и църквата, като че ли особено ги очароваше. Те бяха англичани и за тях упадъкът на други народи беше най-естественото нещо на света. Тези хора принадлежаха към нация, благословена със склонността да цени собствените си дарби (и да се съмнява в мнението на другите), затова те ни най-малко не биха се учудили, ако научеха, че самите венецианци не са си давали сметка за достойствата на своя град, докато не са дошли англичаните да им кажат, че той е прекрасен.
След като изчерпа похвалите си, една от дамите заговори с друга за времето.
— Знаеш ли, чудно нещо, скъпа: докато бяхме в църквата и вие с мистър Стрейндж разглеждахте стенописите, аз надникнах през вратата и ми се стори, че вали. Много се притесних, че ще се намокриш.
— Не, лельо. Вижте, камъните са съвсем сухи. Няма и капка дъжд.
— Добре, скъпа, дано само този вятър не ти създава неудобства. Малко е неприятен за ушите. Ако ти пречи, можем да помолим мистър Стрейндж и татко ти да вървят малко по-бързо.
— Благодаря, лельо, но се чувствам съвсем добре. Харесва ми този бриз, харесва ми мирисът на морето — избистря главата, сетивата, всичко. Но може би, лельо, на вас не ви е приятно.
— O, не, скъпа. Изобщо не ми пречи. Аз съм много издръжлива. Мисля единствено за теб.
— Знам, че е така, лельо — каза младата дама.
Тя може би осъзнаваше, че слънцето и бризът, които придаваха на Венеция такова очарование, правеха каналите й да изглеждат така сини и мраморните й сгради да сияят така загадъчно, правеха същото — или почти същото — и с нея. Нищо не можеше да подчертае така прозрачната кожа на мис Грейстийл, както рязката смяна на светлина и сянка. Нищо не можеше да придаде такова изящество на бялата й муселинова рокля, както бризът, който я развяваше.
— А! — възкликна лелята. — Сега татко ти показва нещо на мистър Стрейндж. Флора, скъпа, не искаш ли да погледнеш?
— Вече видях достатъчно. Вие вървете, лельо.
Лелята се завтече към другия край на двора, а мис Грейстийл бавно тръгна към бялото мостче точно до църквата, като нервно забиваше върха на белия си чадър между белите камъни на паважа и си мърмореше:
— Вече видях достатъчно. О, дори повече от достатъчно!
Повторението на това тайнствено възклицание като че ли не подобри настроението й — всъщност само допринесе за унинието й и я накара да въздиша по-често.
— Много сте мълчалива днес — внезапно се обади Стрейндж. Дамата се стресна. Не знаеше, че той стои зад нея.
— Така ли? Не съм забелязала.
Тя млъкна и се съсредоточи върху пейзажа. Стрейндж се облегна на парапета на моста, скръсти ръце и я погледна втренчено.
— Мълчалива сте — повтори той — и малко тъжна, струва ми се. Затова мисля, че трябва да си поговоря с вас.
Това я накара да се усмихне напук на себе си.
— Трябва ли? — попита мис Грейстийл.
Но сякаш това, че се усмихна и проговори, й причини страдание, тя въздъхна и отново се загледа в далечината.
— Да. Защото когато аз изпадна в пристъп на меланхолия, вие ми говорите за весели неща и разсейвате унинието ми, така че и аз трябва да направя същото за вас. За това са приятелите.
— Честност и искреност, мистър Стрейндж. Мисля, че това са основите на приятелството.
— О, смятате ме за потаен. По лицето ви виждам, че е така. Може би сте права, но аз… Тоест… Не, мисля, че сте права. Предполагам, че професията ми не подтиква към…
Мис Грейстийл го прекъсна:
— Нямах предвид професията ви. Ни най-малко. Всички професии изискват известна степен на
