Но не това смути доктор Грейстийл до такава степен, че го накара да разхлаби шалчето си, да се зачерви, да пребледнее и да задиша тежко. Ако имаше нещо, което доктор Грейстийл не понасяше, това бяха котките — а стаята беше пълна с котки.

Сред котките на прашен дървен стол седеше много слаба жена. За късмет семейство Грейстийл бяха, както бе казал синьор Тозети, смели авантюристи, защото ако имаха по-слаби нерви, видът на мисис Делгадо щеше да ги ужаси. Макар да седеше изпъната като бастун — човек би помислил, че е поседнала за малко в очакване на нещо, — тя беше така белязана и обезобразена от възрастта, че почти бе загубила приликата си с останалите човешки същества и беше заприличала на други живи създания. Ръцете й, гъсто осеяни с кафяви петна, лежаха в скута й като две риби. Кожата й — бяла, почти прозрачна старческа кожа — беше тънка и сбръчкана като паяжина с вени като сини възелчета.

При влизането им тя не се надигна и с нищо не показа, че ги е забелязала. Но вероятно не ги беше чула. Макар че в стаята бе тихо, тишината на петдесет котки е особена, сякаш петдесет тишини са струпани една върху друга.

Семейство Грейстийл и синьор Тозети бяха хора на действието, затова седнаха в отвратителната тясна стаичка и лелята с любезна усмивка и искрено желание да накара всички да се чувстват непринудено се обърна към старата дама:

— Скъпа мисис Делгадо, надявам се да ни простите, че идваме без покана, но племенницата ми и аз искахме да ви поднесем почитанията си — лелята направи пауза, за да даде възможност на старата дама да отговори, но мисис Делгадо не каза нищо. — Колко чист е въздухът у вас, мадам! Моя близка приятелка, мис Уайлсмит, живее в малка стаичка на горния етаж на къща, която се намира на „Куийнс Скуеър“ в Бат — стаичка съвсем като вашата, мисис Делгадо, — и казва, че лятно време не би я заменила с най-хубавата къща в града, защото може да се наслаждава на бриза както никъде другаде и да се радва на прохлада, докато важните особи се задушават в богатите си апартаменти. Там е чисто и спретнато и всичко й е подръка. И единственото й оплакване е, че момичето на втория етаж все оставя горещ чайник на стълбите — което, както знаете, мисис Делгадо, може да бъде крайно неприятно, ако случайно допрете крака си до него. Вие имате ли неприятности с изкачването на стълбите, мадам?

Последва мълчание. Или по-скоро минаха няколко секунди, изпълнени с дишането на петдесет котки.

Доктор Грейстийл попи с кърпа потта от челото си и се размърда в потните си дрехи.

— Дойдохме тук, мадам — започна той, — по молба на мистър Джон Маккийн от Абърдийншър. Той иска да ви напомни за себе си. Надява се, че сте добре и ви изпраща най-сърдечни пожелания за здраве.

Доктор Грейстийл говореше по-високо от обикновено, защото беше започнал да подозира, че старата дама е глуха. Това обаче не даде никакъв друг резултат, освен че смути котките, много от които започнаха да обикалят из стаята, да се търкат една в друга и козината им да хвърля искри в полумрака. Една черна котка скочи отнякъде върху облегалката на стола на доктор Грейстийл и тръгна по ръба й като по въже.

Доктор Грейстийл се опомни от ужаса си и каза:

— Желаете ли да предадем някакви сведения за здравето и състоянието ви на мистър Маккийн, мадам?

Старицата мълчеше.

Тогава мис Грейстийл се обади:

— Радвам се, мадам — каза тя, — че сте заобиколена от толкова добри приятели. Това сигурно е голяма утеха за вас. Ето, малката рижа котка в краката ви — колко е изящна! И как изискано мие муцунката си! Как я наричате?

Старицата не отговори.

Подтикнат от многозначителния поглед на доктор Грейстийл, венецианският адвокат започна да повтаря нещата, които вече бяха казани, но този път на италиански. Единствената разлика беше, че сега старата дама вече дори не ги гледаше, а наблюдаваше една голяма сива котка, която на свой ред съзерцаваше друга, бяла котка, която пък на свой ред се взираше в луната.

— Предайте й, че й нося пари — каза доктор Грейстийл на адвоката. — Те са подарък от Джон Маккийн. Кажете й, че не бива да ми благодари… — докторът енергично махна с ръка, сякаш проявите на щедрост и благотворителност бяха комари, които той искаше да пропъди.

— Мистър Тозети — възкликна леля Грейстийл, — зле ли ви е? Блед сте, сър. Искате ли чаша вода? Сигурна съм, че мисис Делгадо би могла да ви донесе.

— Не, мадамина Грейстийл, не ми е зле, а ми е… — синьор Тозети се огледа из стаята в търсене на точната дума — …страшно — прошепна той.

— Страшно? — попита шепнешком доктор Грейстийл. — Защо? От какво?

— Ах, синьор доторе, това място е ужасно! — все така шепнешком отвърна адвокатът и очите му уплашено се спряха първо на една котка, която ближеше лапа и се готвеше да измие муцунката си, а после на старицата, сякаш синьор Тозети очакваше и тя да направи същото.

Мис Грейстийл прошепна, че в стремежа си да засвидетелстват внимание към мисис Делгадо са дошли всичките накуп и без предупреждение. Очевидно е, че те са първите и посетители от години. Нищо чудно, че жената временно се е объркала. Подложили са я на твърде тежко изпитание!

— О, Флора! — зашепна в отговор леля й. — Помисли само! Прекарала е години наред без никаква компания!

Това, че всички шепнеха едновременно в тясната стаичка, където старицата седеше на три крачки от тях, се стори много нелепо на доктор Грейстийл и като не знаеше какво друго да направи, започна да се гневи на спътниците си, поради което сестра му и дъщеря му решиха, че е време да си вървят.

Лелята настоя да се сбогуват продължително и сърдечно със старата дама и да й кажат, че ще се върнат, когато тя се почувства по-добре, което лелята се надяваше да стане скоро.

На излизане те се обърнаха. В този момент на перваза на прозореца се появи още една котка, стиснала в устата си нещо неподвижно и щръкнало — нещо, което поразително приличаше на мъртва птица. Старата дама нададе тих весел писък и в изненадващ прилив на енергия скочи от стола си. Това беше най-странният звук на света и по нищо не приличаше на човешка реч. Той накара синьор Тозети на свой ред да изпищи от ужас и да затвори вратата, в резултат на което никой не видя по-нататъшните действия на старицата142.

Краят на ноември 1816 година