— Ама че нелепо! — възкликна доктор Грейстийл. — Къде се е чуло и видяло котките да вършат нещо полезно!

— Само гледат високомерно — отбеляза Стрейндж. — От това, струва ми се, има известна нравствена полза, защото кара човек да се чувства неудобно и го подтиква към трезви размисли за несъвършествата си.

Странното приключение на Грейстийл беше тема на разговор от самото начало на вечерята.

— Флора, скъпа — каза лелята, — мистър Стрейндж ще си помисли, че не можем да говорим за нищо друго.

— O, не се тревожете за мен — успокои я Стрейндж. — Случката е любопитна, а ние, магьосниците, колекционираме любопитни случки.

— Можете ли да я излекувате с магия, мистър Стрейндж? — попита мис Грейстийл.

— Да излекувам лудост? Не. И не поради липса на желание. Веднъж ме помолиха да посетя луд стар джентълмен, за да видя какво мога да направя за него, и мисля, че тогава произнесох най-силните заклинания, които съм използвал някога, но в края на посещението ми той беше все така луд.

— Все пак сигурно има начини за лекуване на лудост, нали? — попита мис Грейстийл с надежда. — Може би Ауреатите са знаели нещо — тя беше започнала да се интересува от история на магията и напоследък често употребяваше термини като „Ауреати“ и „магьосници от Сребърния век“.

— Възможно е — отвърна Стрейндж, — но ако е така, заклинанието се е изгубило преди стотици години.

— И хиляда години да са, убедена съм, че за вас това не е пречка. Разказвали сте ни десетки случаи за магии, които всички са смятали за изгубени, а вие сте съумели да ги възродите.

— Вярно е, но имах поне някаква представа откъде да започна. Не съм чувал за нито един случай, в който магьосник Ауреат да е лекувал лудост. Изглежда, че отношението им към лудостта доста се е различавало от нашето. Те са считали лудите за ясновидци и пророци и са слушали брътвежите им с най- голямо внимание.

— Колко странно! Защо?

— Мистър Норел смята, че това е свързано със симпатията, която феите изпитват към лудите, а също и с факта, че лудите могат да виждат феите, когато никой друг не може — Стрейндж помълча малко. — Казвате, че тази старица е много луда? — попита той.

— О, да! Така мисля.

След вечеря доктор Грейстийл заспа в креслото си в гостната. Сестра му дремеше, като току се сепваше, извиняваше се, че е задрямала и после бързо се унасяше отново. Това позволи на мис Грейстийл да се наслаждава на разговор на четири очи със Стрейндж до края на вечерта. Тя имаше да му казва много неща. По негова препоръка отскоро четеше „История на Краля Гарван за деца“ на лорд Портисхед и искаше да му зададе въпроси по книгата. Той обаче изглеждаше разсеян и често мис Грейстийл оставаше с неприятното впечатление, че Стрейндж не я слуша.

На следващия ден семейство Грейстийл посетиха Арсенала и се възхитиха на полумрака и големината му, час-два обикаляха магазините за сувенири (където продавачите изглеждаха почти толкова чудати и старинни, колкото и самите сувенири) и ядоха сладолед в една сладкарница близо до църквата „Сан Стефано“. Стрейндж беше поканен да сподели всички развлечения от деня, но рано сутринта леля Грейстийл получи кратка бележка, в която той поднасяше почитанията и благодарностите си и обясняваше, че тъй като се е натъкнал на нова следа в търсенията си, не може да я остави, „…а учените, мадам, както можете да съдите по брат си, са най-себичните същества, които някога са се раждали; те смятат, че предаността им към работата извинява всичко…“ Стрейндж не се появи и на другия ден, когато Грейстийл посетиха „Скуола ди Санта Мария дела Карита“. И на по-другия, когато ходиха с гондола до Торчело — самотен, задавен от тръстика остров, потънал в сива мъгла, където много, много отдавна е възникнал, процъфтявал, запустял и накрая рухнал първият венециански град.

Но макар че Стрейндж седеше затворен в стаята си край „Санта Мария Дзобениго“ и правеше магии, доктор Грейстийл почти не чувстваше липсата му поради честотата, с която се споменаваше името му. Случеше ли се да минат покрай Риалто и при вида на моста доктор Грейстийл да заговори за Шейлок, Шекспир и положението на съвременния театър, той винаги можеше да разчита, че ще научи мнението на Стрейндж по тези въпроси, защото мис Грейстийл бе отлично запозната с него и можеше да го защитава също така добре, както и своето собствено. Случеше ли се семейство Грейстийл да се загледат в картина на танцуваща мечка в магазинче за сувенири, мис Грейстийл не пропускаше възможността да каже на баща си за един познат на мистър Стрейндж, който държал препарирана кафява мечка зад стъклена витрина. Седнеха ли Грейстийл да обядват овнешко, мис Грейстийл непременно щеше да си спомни какво се случило веднъж на мистър Стрейндж, докато ядял овнешко в „Лайм Реджис“.

Вечерта на третия ден доктор Грейстийл изпрати на Стрейндж бележка с предложение двамата да седнат заедно на кафе и чашка италиански аперитив. Срещнаха се във „Флориан“ малко след шест часа.

— Радвам се да ви видя — каза доктор Грейстийл, — но ми се струвате блед. Сещате ли се да се храните? А да спите? Да се разхождате?

— Мисля, че днес ядох нещо — отвърна Стрейндж, — но не мога да си спомня какво беше.

Те поговориха известно време за дреболии, но Стрейндж беше разсеян. Няколко пъти отговаряше на доктора наслуки. После допи остатъка от грапата си143, извади джобния си часовник и каза:

— Надявам се да ме извините, но бързам. Имам ангажимент. Така че приятна вечер.

Доктор Грейстийл малко се изненада и не можа да не се запита какъв е този ангажимент. Навсякъде по света имаше хора, които се държат зле, но доктор Грейстийл бе останал с впечатлението, че във Венеция хората се държат по-зле и го правят по-често. Никой друг град не предоставяше толкова възможности за лошо поведение, а по стечение на обстоятелствата точно сега доктор Грейстийл бе особено загрижен за това Стрейндж да се държи безупречно. Затова той си придаде безгрижен вид и попита дали магьосникът няма среща с лорд Байрон.

— Всъщност не. Честно казано — Стрейндж присви очи и заговори с поверителен тон, — мисля, че намерих някого, който да ми помогне.

— Фея?

— Не. Друго човешко същество. Възлагам големи надежди на това сътрудничество. Но същевременно не знам как въпросното лице ще се отнесе към предложенията ми. Разбирате, че при тези обстоятелства не искам да го карам да чака.

— Не, в никакъв случай! — възкликна доктор Грейстийл. — Вървете, вървете!

Стрейндж се отдалечи и се превърна в един от многото черни силуети на площада, всичките с черни безизразни лица на фона на обляната в лунна светлина Венеция. Самата луна се гушеше сред облаци с внушителна архитектура, които сякаш образуваха в небето друг облян в лунна светлина град, който по великолепие можеше да си съперничи с Венеция и чиито големи дворци и улици се превръщаха в руини, сякаш капризен дух ги бе сложил там за илюстрация на бавния упадък на града отдолу.

Междувременно мис Грейстийл и леля й се възползваха от отсъствието на доктора, за да се върнат в ужасната малка стаичка в Гетото. Те бяха решили да отидат тайно, защото мислеха, че доктор Грейстийл или може би мистър Стрейндж ще им забранят или ще поискат да ги придружат — а в случая те нямаха нужда от мъжка компания.

— Ще започнат да я обсъждат — каза леля Грейстийл, — да се питат как е стигнала до такова плачевно състояние. Но каква полза от това? С какво ще й помогне?

Мис Грейстийл беше донесла няколко свещи и свещник. Тя запали една свещ, за да виждат по-добре. После с леля си извадиха от кошниците вкусно телешко фрикасе, което изпълни задушната бедна стаичка с приятна миризма, пресни бели хлебчета, ябълки и топъл шал. Лелята сложи чинията с фрикасе пред мисис Делгадо, но забеляза, че пръстите и ноктите на старицата са извити и закоравели като нокти на котка и тя не би могла да държи нож и вилица с тях.

— Е, скъпа — каза накрая лелята, — мисис Делгадо не проявява интерес към храната, а не се съмнявам, че ще й дойде добре. Но може би трябва да я оставим да се нахрани както й е удобно.

Те тръгнаха да си ходят. Още щом излязоха от къщата, леля Грейстийл възкликна: